Жан Виденов за Николай Добрев, Луканов, Лилов, “Мултигруп” и още нещо…

Спомням си, че по време на един от разговорите ни, Кольо постоянно си записваше. Най-старателно. По едно време даже го попитах на шега какво толкова пише – мемоари ли, или обвинителни актове? Но това наистина беше в рамките на шегата. Същият този разговор беше много сериозен. Той очевидно искаше да разбере споделям ли публичното обвинение срещу него в предателство. Дадох му отговора, който той и сам чудесно знаеше – че на 4 февруари 1997 г. лиши БСП отлиши БСП от всякаква перспектива и дори да не е имал никаква друга възможност на самата дата, едномесечното протакане преди това е непростимо. Неговата теория по въпроса е, че през този месец е търсил външно съдействие, без което мандатът му бездруго е бил обречен. Не всеки (и най-вече аз) има право да го запита в такъв случай, защо жънеше аплодисменти на 42-ия конгрес с точно противоположните приказки – че всичките ни проблеми са даже не национални, а вътрешнопартийни и опират единствено и само до добри полицаи, журналисти и изобщо кадри? Защо използваше неистини, които знаеше, че ще се харесат, а спестяваше истини, които може и да ни дразнят, но можеше и да ни спасят? От лятото на 1996 г. знаеше лично от мен, че ако подам оставка, ще препоръчам него за мой приемник като премиер и лидер на БСП – защо тогава премълча пред конгреса, че би съставил ново правителство само след като получи пълни гаранции за значителна финансова подкрепа от чужбина?

Освен това с Кольо надълго си говорехме тогава и за “Дума”. Той се правеше, че изобщо не я чете и не знае какъв вътрешнопартиен макартизъм започва да се лее от нейните страници. Аз му давах пример след пример, за да го убедя, че (дори и да не го желае) всичко това всъщност се прави заради него – за да се намери, посочи и натрапи на БСП подходяща изкупителна жертва за гигантския разпад, който неминуемо й предстои след станалото на 4 февруари. Останах с впечатлението, че за Кольо Добрев всичко това сякаш е въпрос на пари, че ако налеем достатъчно във вестника, той ще пише каквото му казваме и дори ще приеме главен редактор, който му определим. Отговорим му, че пари нямам, а няма и да търся за “Дума”, защото нейният проблем с БСП е най-малкото паричен по онова време.

Не знам защо, Кольо Добрев непрекъснато се връщаше на въпросна за моето депутатстване. Направи се, че не знае за призивите “такива като Виденов да не се включват в листите” и че смята това за “пълни глупости”. Отново и отново повтаряше, че мястото ми е в парламента, аз отново и отново шеговито му отговарях, че няма да му дам да се отърве толкова лесно – само с едно гласуване в парламента против някое и друго искане на Татарчев за депутатския ми имунитет. Кольо Добрев ме познаваше много добре и знаеше, че с депутатски перспективи не може нито да ме купи, нито да ме продаде. Нито дори да ми прави оферти, доколкото в тази сфера имам собствени възможности и не по-малки от неговите.Затова не приех думите му като някакво предложение за сделка. Приех ги по-скоро като негов сондаж – дали не бих се солидаризирал с партийни позиции, които не приемам, покрай това, че тъй или иначе съм се съгласил да вляза в постоянно действащия център за партийна политика – бъдещата парламентарна група. Така приех и призива му двамата заедно с него да станем главното острие в контраатаката на БСП срещу СДС. Тук си беше направил по-добър разчет – знаеше, че никога не отказвам участие в подобни битки. Отговорих му, че съм винаги насреща, но имам силни опасения, че с лозунга “Единни срещу общия противник” в БСП жестоко ще се злоупотреби, затова на дадения етап предпочитам да бъде “един срещу общия противник”. Уверих го, че за тази моя битка срещу управлението на десницата не ми трябва нито партиен вестник, нито депутатски статус, стигат ми независимата преса и статусът на безработен член на Висшия съвет от Пловдив. Мисля, че не го подведох с това уверение.

– Къде се корени разделението в БСП? (интервюто е направено през 1998 г., бел. ред.)

– Разделението е между огромното мнозинство в БСП и едно нищожно малцинство, което при всички обстоятелства и с всички средства се остреми да окупира партийното ръководство. Малцинството, което предпочита да е във вечна опозиция, по-добре със силите на деня да е във вечна опозиция, по-добре със силните на деня политически противници, отколкото да е на власт и да споделя с цялата партия трудностите и рисковете, грешките и неуспехите на управлението на левицата в прехода. Малцинството, на което му е страшно изгодно истинският двигател на модернизацията в БГ – голямата, масовата, социалната, националната партия, БСП скрито от самата себе си да се примирява малко по малко, че преходът бил безнадеждно десен и една лява партия нямала какво да прави в него. Затова по-добре да не зацапвала политическата си чистота и да си седяла в опозиция. Именно този начин на мислене разцепва вече години наред, ако не партийни организации и ръководства, то партийни парламентарни групи и групи съветници, кметове и министри. Този, който го споделя, за мен, като частица от огромното ляво мнозинство в БГ, мислещо по точно противоположния начин, е опонент, независимо дали е млад или стар.

По това време атаките отвътре срещу управлението бяха започнали да стават все по-открити, целеустремени и синхронизирани с атаките отвън. Ясно беше и избраната тактическа схема по “принципа на доминото”. Чрез серия от форсирани министерски смени се целеше смяната на премиера, а оттам – и на формулата на правителството. Бях предупредил за това министрите още навръх новата 1996 г., която прекарахме заедно в Боровец, но уви – с оставките си веднага след празниците академик Чичибаба и Цочев дадоха повод, стимул и смисъл на тази тактика. В първите дни на 1996 г. инициирах разговор на тази тема и в Изпълнителното бюро, но членовете му сякаш не приеха предупрежденията много сериозно и продължиха да наливат вода в мелницата на вътрешнопартийната опозиция с напълно обяснимите, но вече опасни мании за необходимостта “да се жертват калпавите съветници”, “да се прави малко вятър на медиите”, “да се разпределят партийните и държавните постове”. А това вече беше съвсем достатъчно за вътрешнопартийната опозиция да управлението на Демократичната левица и направи тактиката й много проста – при всеки следващ проблем да се настоява за решаването му чрез кадрови промени. Най-активен с тези “нежни ултиматуми” беше Николай Камов, но и политическият му наставник, Александър Лилов, ми изложи подобно разбиране в разговора, който поиска с мен още в първите дни на 1996 г.

При това положение реших в доклада си пред пленума на 10 март да наруша традиционното си мълчание по болезнения вътрешнопартиен спор за властта в прехода. Поставих въпросите по-задълбочено, по-принципно и по-остро от обикновеното. Защитих едногодишното управление на Демократичната левица не с трафарентното “успехите са налице, но има и някои слабости”, а с анализ и критика на така безотговорно лансираните псевдоалтернативи, с открит призив към тях да поемат най-сетне управлението. Накрая поисках в съвсем прав текст партийното ръководство да отхвърли абсолютно бездоказателствените, но много опасни подхвърляния за “преяждане с власт” и да се ангажира категорично с позицията, че победата в президентските избори е абсолютно необходима на БСП, за да отстрани поне част от непреодолимите препятствия за продължаване на управлението си.

Тази постановка не се хареса на някои от участниците в заседанието. Луканов през цялото време седя на първия ред и писа голямо изказване. Когато взе думата обаче не прочете нищо от него, а буквално с няколко фрази хвърли безадресно обвинение, че в България и в БСП се възраждала… политическата и партийната полиция (?!?!). След това си седна. Луканов постигна целта си да скрие зад тази димна завеса истинската същност на пленума, на дебатите, решенията и главно на доклада. Но самият факт, че прибягна до такъв краен и рискован тактически прийом, сочеше, че е дълбоко засегнат.

Лилов пък от обичайното си място на последния ред направи всичко възможно от революцията да отпадне текстът, определящ спечелването на президентските избори като главна политическа цел на БСП за 1996 г., и на негово място да се запише съвсем абстрактното “засилване на управлението” и съвсем конкретно “чрез кадрови смени в правителството”. Всички очевидни аргументи, че спечелването на президентските избори от БСП не пречи, а помага за изпълнението на задачата за “засилване на управлението”, че тя е приоритет, който се разбира от само себе си и минава като червена нишка през цялата резолюция – отидоха нахалост. Стигна се до избор чрез гласуване между 2 алтернативни предложения, което Лилов предварително знаеше, че ще загуби. Той никак не обича подобни ситуации, но въпреки това не прибягваше до обичайните си обходни маневри. И неговото поведение на пленума на 10 март недвусмислено сочеше, че и той, както и Луканов, макар и все още не съвсем готов за незабавен решителен сблъсък, си го е поставил като непросредствена задача.

Не бях изненадан особено от позицията им. От доста време вече те не криеха, че имат претенции, идеи и хора за министерските постове, в това число и за премиерския. Гледах това като на нещо естествено за всяка съвременна партия в демократична и свободна страна и не го смятах за сериозен повод да започвам някаква тотална контраофанзива.

Сериозно ме тревожеше и дразнеше, обаче, че тази вътрешнопартийна съпротива срещу управлението беше напълно самоцелна, не се съобразяваше по никакъв начин с истинските проблеми на страната и задачите на управлението, все по-често ги подменяше и изопачаваше в общественото съзнание, очевидно не изключваше и злоупотреба с тях в тежък за страната и за партията момент. Против този подход се чувствах в правото и задължението си да се боря най-решително, не срещу конкурентите за държавния си пост.

Мотивите на Луканов и неговите хора ми бяха горе-долу ясни. Той беше направил много голям политически и икономически залог в българо-руските газови отношения и в прословутото “Топенерджи”. Вие си спомняте как след избирането му за шеф на това българо-руско смесено дружество през май 1995 г. той в типичния си многословен и доста театрален стил обяви, че се отказва от голямата политика и се посвещава на големия бизнес. Изкомандва вестник “Дума” да отделя място брой след брой на тази “грандиозна промяна”. Само 2-3 месеца по-късно промени позицията си на 180 градуса. Дори не си направи труда да потърси някакво по-сериозно обяснение за такава маневра, а се задоволи с напълно формалния довод, че съвместяването на депутатството и директорството не било закононарушение. Вие няма как да знаете това, но когато готвехме депутатските листи през есента на 1994 г., Луканов ми разигра същата сценка, само че обърната наопаки: как се отказва от уникални бизнесшансове, защото не може да се откъсне от партийната политика. Разказа ми, че руснаците му предложили да оглави “епохален” българо-руски газов проект и той след дълги колебания отказал, защото решил, че е просто длъжен да се бори за партията си в тази предизборна кампания. Тогава сметнах, че това е обикновен сондаж за отношението ми към евентуалното му кандидатиране за депутат от “собствения му” плевенски избирателен район. През май следващата година, когато направи точно обратното, влизайки в “Топенерджи”, Луканов дори не ми даде обяснение за внезапния си “кръгом”. Реших, че просто е забравил предизборния ни разговор. Но когато след 2-3 месеца повтори същата хватка още веднъж (и пак без никакви що-годе сериозни обяснения), се запитах за истинската причина за тези невероятни метаморфози.

Сега съм склонен да мисля, че най-вероятното обяснение е следното: Луканов наистина беше заложил страшно много в “Топенерджи”, но не от свое име, а от името на държавата. В началото на 1996 г. на него му е било кристално ясно, че по никакъв начин няма да изплатя заради него този залог. Че руснаците няма да получат от мен собственост върху българските газопроводи и пряк достъп до българските потребители на природен газ, а техните “бизнесфаворити” от Мултигруп – монопол (само че частен) в българо-руските газови отношения – престол на некороновани крале на българската икономика и политика. Луканов прекрасно познаваше руските бизнесмени с права на собственици в газовата сфера и руските политици с права на властници върху нейното развитие (особено в чужбина). В началото на 1996 г. той вече беше разбрал, че ще мога да се договоря с тях и на моите условия (което и стана още през май същата година). Само че неговата роля при новите договорености щеше да е чисто фигуративна, а това едва ли му се е струвало приемливо.

Може би се е чувствал изненадан, подведен, дори предаден, но твърдя най-категорично, че да обвинява мен за този развой на събитията, нямаше ни най-малко право. Принципното си отношение към българската собственост, монопол и възможни концесии в газовата област бях изразил още пред Беров преди подписването на спогодбата и той ги беше отчел донякъде. Не се и съмнявам, че тогавашния председател на Комитета по енергетика Шервашидзе е докладвал за това на Луканов още тогава и в най-големи подробности. Така че възмущението му в деня, когато развалих “учредителния банкет” на “Топенерджи” в “Шератон”, задържах ратификацията на спогодбата “Шервашидзе” и пуснах вместо нея в парламента проектозакона за концесиите, бе напълно безоснователно и може би инсценирано. Още по-ясно би трябвало да му е отношението ми към “Мулти”, към намесването им в тази възлова сфера на българо-руските отношения и към амбициите им за монопол в нея. Бях положил специални усилия, за да разсея упорито градения от огромната пропагандна машина на “Мултигруп” мит, че те са тайните финансисти на БСП, а БСП – тяхното политическо лоби. Не знам дали си спомняте неочакваната буря, която предизвика още през март 1995 г. отговорът ми на едно депутатско питане на Филип Димитров в парламента. То съдържаше нескрити и напълно неаргументирани инсинуации, че “Мултигруп” и БСП са едно цяло. Реших да използвам удобния повод, да разбия този вреден мит, и в отговора си приведох доказателства, че ако “Мултигруп” изобщо е финансирала някоя политическа сила, то това е СДС, ако изобщо е наливала пари в нечия предизборна кампания, то това е президентската кампания на Желев. Помните, предполагам, какви гръмотевици запрехвърчаха след това между “Дондуков” 1 и “Дондуков” 2. Желев прати Валентин Стоянов в телевизията, за да ме обвини публично в “лъжа и клевета” (а следващата вечер, за по-сигурно, и повтори). Аз изпратих Красимир Райдовски при Димитър Иванов, за да вземе от него документите за огромните вноски на “Мулти” в предизборните фондове на Желев (и на следващата вечер просто ги показах по телевизията). Димитър Иванов наистина изпрати документите, но заедно с тях и едно писано полу на машина, полу на ръка “писмо”. В него с показно раздразнение, безпардонност и високомерие той се опитваше да ми внуши, че “Мулти” ми прави нещо като последно предупреждение. Аз лично бях доволен от това, защото на всички поне стана ясно, че между правителството и групировката има по-скоро скрито напрежение, отколкото скрито привличане. Така че Луканов беше съвсем наясно при създаването на “Топенерджи” през май 1995 г., че с включването на “Мултигруп” в него публично афронтира и БСП, и нейното правителство, и лично мен. Фактът, че пренебрегна всичко това, нагледно доказва колко голямо бе неуважението му към цялата “околна политическа среда”. И в същото време му отне всякакво право да смята, че някой в правителството или в партийното ръководство го е изиграл зад гърба му и без предупреждение по повод на великото му начинание “Топенерджи”.

А всъщност Луканов май не се и нуждаеше от подобни емоционални мотиви за атаката си срещу управлението на собствената си партия. То не му беше дало това, което според него му се полагаше, поставяше го в крайно неудобно положение пред “руските другари”, дръзваше дори да води с тях постоянна игра, в която собствената му роля беше или никаква, или съвсем безлична. За Луканов това беше предостатъчен мотив да се заеме и с компромата “Орион”, и с медийната канонада в “Наблюдател” и в “Сега”, и с принудителните оставки на ключови министри, и с кьорфишека за “политическата полиция”, и в крайна сметка със саботажа на президентската ни кампания.

Мотивите на Лилов за атака в същата посока съвсем не ми бяха толкова ясни по онова време. Имах някакви смътни предположения тогава, че може би са свързани с местните избори в София и във Варна. Неговият верен съратник Сашо Маринов направо беше орезилил БСП на изборите за столичен кмет. Аз категорично отказах да споделя отговорността за провала му и софийската партийна организация съвсем закономерно отказа да го търпи повече за свой лидер. А варненският председател на БСП Николай Петков пък до последния момент се съпротивляваше срещу единствената ни печеливша кандидатура за кмет на града и с това ни докара загуба на втори тур със сърцераздирателната разлика от 2-3 процента. Така ми се наложи, уж за доброто на варненската партийна организация, да участвам и в неговата смяна, с което си спечелих още един заклет личен враг. Но още тогава се чудех дали е само един, защото имах чувството, че и някой от неофициалните наместници на Лилов в морската столица (я Апостол Димитров, я Гуцанов) може би също има някаква “заслуга” за абсурдното поведение на БСП в тамошните местни избори. Прекалено голяма беше приликата между абсурдите в София и във Варна. После разбрах, че всички гореспоменати играчи са се обединили в за онзи момент новоизбраното местно партийно ръководство на основата на класическата “антиживковистка” риторика. Тогава започнах да мисля, че в тогавашните ми съвсем смътни догадки може и да е имало нещо вярно.

неволно ме наведе на друга една хипотеза за възможния мотив на Лилов да възприеме линия на демонстративно противопоставяне. Младенов подробно ми разказа за странното честване на юбилея на Добри Джуров, в което са участвали заедно с Лилов и Луканов някъде през януари или февруари 1996 г. По време на общия им разговор тогава Добри Джуров в привичния си прям войнишки стил поставил въпроса за предстоящите президентски избори. Подчертал, че те трябва да се спечелят на всяка цена, отбелязал, че всички присъстващи имат качества за държавен глава, но ги призовал да подкрепят някоя по-избираема кандидатура “от младите”. Според Младенов, “чисто ориентировъчно” са били споменати имена като Пирински, Камов…Андрей Луканов веднага декларирал, че лично той няма никакви амбиции за президентския пост и би подкрепил на драго сърце която и да е подобна кандидатура. Припомням, че тогава “Дума” безпрекословно номинираше Георги Пирински. Следователно, позицията на Луканов е обяснима. На всички участници в разговора им направило огромно впечатление гробното мълчание на Лилов от този миг нататък: “ На края на вечерта си излезе и дори “Лека нощ” не каза!” Категоричният извод на Младенов от цялата тази случка беше, че Лилов се е стремял да бъде номиниран за кондидат-президент от името на БСП, за да участва лично в надпреварата (или поне лично да реши кого да удостои с тази чест) и че отказът ми изобщо да обсъждам подобни дойни и тройни финтове го е жегнал дълбоко и е предизвикал реакцията му на 10 март. Тази хипотеза е по-вероятна. Лилов също като Луканов нямаше нужда от особени мотиви, за да мобилизира хората си за атака отвътре срещу управлението на собствената си партия. Веднъж го бях виждал в тази роля през лятото и есента на 1990 г. Още оттогава у мен непрекъснато се затвърждава убеждение, че за него ляво управление на десния преход е нещо като “дървено желязо”, някакъв мъчителен за всички парадокс, който колкото по-бързо се разпадне и нещата си дойдат на местата (т.е. десницата – на власт, а левицата – в опозиция), толкова по-добре. Освен това той очевидно смяташе, че хората му са целенасочено и несправедливо отстранени от полагащите им се постове в кабинета, и то в полза на протежетата на Луканов. Какви повече мотиви са нужни, за да се работи срещу едно правителство? Има, разбира се, много мотиви да не се работи срещу нето – спечелило е важни избори, осигурило е на страната първата добра година от толкова време насам, не е живяло назаем – обратното, следвало е партийните документи, но кой ти гледа?