Съветските войници в очите на хитлеристите

“Загубите са ужасни. Не могат да се сравнят с тези, които бяха във Франция”

През 1941 г. хитлеристка Германия нападна СССР. Как изглежда съветският войник в очите на врага – немските войници? Как изглежда началото на войната от гледна точка на хитлеристките окопи? Твърде красноречиви отговори на тези въпроси могат да се открият в книгата, чийто автор едва ли може да бъде обвинен в изкривяване на фактите. Книгата се нарича “1941 година през очите на немците. Брезови кръстове вместо железни”. Автор е английският историк Робърт Крешоу. Книгата неотдавна е публикувана в Русия. Тя се състои от спомени на немски войници и офицери, писмата им до дома и цитати от личните им дневници.
21 юни

Спомня си унтер-офицер Хелмут Колаковски: “Късно вечерта нашият взвод беше извикан и ни казаха: “Утре ще започнем битката със световния болшевизъм”. Лично аз бях поразен. Това беше като сняг върху главата ми. А пактът за ненападение между Германия и Русия? През цялото време си спомнях “Дойче вохеншау”, който ни съобщаваше за сключения договор. Не можех да си представя как така ще започнем война със СССР”. Заповедта на фюрера предизвиква почуда и недоумение сред редовия състав на немската армия. “Може да се каже, че бяхме огорчени от чутото, – признава Лотар Форм, офицер. – Всички ние, подчертавам това, бяхме изумени и никак не бяхме готови за подобно нещо”. Но недоумението веднага се заменило с облекчение от неясното и мъчително очакване около съдбата на източните граници на Германия. Опитните войници, завзели вече почти цяла Европа, започнали да обсъждат следното: кога ще завърши кампанията против СССР. Думите на Бено Цайзер, който тогава още се учил за военен шофьор, отразява общото настроение: “Всичко това ще свърши след около 3 седмици. Беше ни казано. Но повечето бяха по-предпазливи в прогнозите си – те смятаха, че всичко ще свърши след 2-3 месеца. Имаше един, който смяташе, че това ще продължи цяла година, но ние започнахме да му се присмиваме: “А колко ни трябваше, за да се разправим с поляците? А с Франция? Ти какво, забрави ли?”

Но не всички били толкова оптимистично настроени. Ерих Менде, обер-лейтенант от 8-а пехотна дивизия, си спомня разговора с началника си, който се провел в тези последни мирни минути. “Командирът ми беше два пъти по-възрастен от мен. Той вече се бе сражавал с руснаците до Нарва през 1917 г., когато бил още лейтенант. “Тук, сред тези безкрайни простори, ще намерим смъртта си, като Наполеон”, – не скрива той песимизма си. Менде, запомнете този час, той ознаменува края на предишна Германия”.

В 3 часа и 15 минути предните немски части пресекли границата на СССР. “Артилеристът Йохан Данцер си спомня: “По време на първия ден, тъкмо бяхме тръгнали в атака, един от нашите се застреля с оръжието си. Сложи винтовката между краката си, постави цевта в устата си и натисна спусъка. Така завърши за него войната и всички ужаси, свързани с нея”.

22 юни, Брест

Превземането на Брестката крепост било възложено на 45-та пехотна дивизия на вермахта, която наброявала 17 000 човека. Гарнизонът на крепостта бил около 8 000. В първите часове на боя командването било засипано с доклади за успешното предвижване на немските войски и съобщения за завземането на мостове и редица части на крепостта. В 4 часа и 42 минути “ бяха пленении 50 човека, всички по бельо, войната ги хвана в леглата”. Но вече към 10.50 ч. тонът на бойните документи се променя: “Боят за завладяването на крепостта се ожесточи – многочислени загуби”. Вече били загинали 2-ма командири на батальон, 1 командир на рота, командир на един от полковете бил ранен смъртоносно.

“Някъде между 5.30 и 7.30 сутринта, стана ясно окончателно, че руснаците се сражават отчаяно в тила на нашите части. Тяхната пехота с подкрепата на 35-40 танка и бронирани машини, които изведнъж се оказаха на територията на крепостта, образува няколко кръгови отбрани. Вражеските съветски снайперисти откриха огън от дърветата, от покривите и мазетата, което предизвика големи загуби сред офицерите и младите командири”.

“Там, където успяхме да избием и изтласкаме руснаците, много скоро се появяваха нови сили. Те изпълзяваха от мазетата, от къщите, от канализацията и другите временни укрития, изпълзяваха сякаш отвсякъде, водеха яростен огън, и нашите загуби непрестанно растяха”.

Информацията от Върховното командване на вермахта за 22 юни съобщава: “Създава се впечатлението, че противникът след първоначалното объркване започва да оказва все по-упорита съпротива”. С това е съгласен и началникът на щаба Халдер: “След първоначалния стрес, предизвикан от внезапното нападение, противникът пристъпи към активни действия”.

За войниците от 45-та дивизия на вермахта началото на войната се оказва съвсем безрадостен факт: 21 офицери и 290 унтер-офицери (сержанти), без да се смятат войниците, загиват още в първия ден. За първото денонощие от боевете в Русия дивизията претърпява толкова загуби на офицери и войници, колкото за всичките 6 седмици от кампанията във Франция.

“Котлите”

Най-успешни били действията на вермахта по време на операцията от обкръжаването и разгрома на съветските дивизии в “котлите”. Годината била 1941. В най-големите от тях – Киев, Минск, Вяземск – съветските войски загубили стотици хиляди войници и офицери. Но с каква цена заплатил за това вермахта?

Генерал Гюнтер Блумънтрит, началник-щаб на 4-та армия: “Поведението на руснаците още по време на първия бой се отличаваше от поведението на поляците и съюзниците, които претърпяха поражение на Западния фронт. Дори когато се озоваваха в абсолютно обкръжение, руснаците са отбраняваха изключително решително”.

Авторът на книгата пише: “Опитът от полската и западната кампания подсказва, че успехът на стратегията блицкриг се състои в постигането на преимущества, по-изкусни от маневрирането. Дори да поставим в скоби ресурсите, бойния дух и волята за съпротива у противника, те неизбежно ще бъдат в сянката на грамадните и безсмислени загуби. Оттук логически произтича масовото предаване в плен на обкръжените и деморализирани войници. Всички тези “азбучни” истина в Русия се оказаха с главата надолу – руснаците се биеха отчаяно, в достигаща до фанатизъм съпротива дори тогава, когато се намираха в безнадеждна ситуация. Ето защо половината от настъпателния потенциал на немците беше отклонена не към поставените цели, а към укрепване на вече постигнатите успехи”.

Командващият група в армия “Център” генерал-фелдмаршал Ф. фон Бок, в хода на операцията по унищожаването на съветските войски в Смоленския “котел”, пише за опитите им да се измъкнат от обкръжението: “Това беше твърде значителен успех за получилия толкова съкрушителен удар противник!” Обкръжението не било твърде мощно навсякъде. След два дена фон Бок е съкрушен: “До сега не успяхме да поправим пробивите в източния участък на Смоленския котел”. Същата нощ от обкръжението успели да се измъкнат 5 съветски дивизии. Още три дивизии се измъкнали на следващия ден.

За нивото на немските загуби свидетелства съобщение от щаба на 7-а танкова дивизия, която останала само със 118 танка. 166 танка били взривени.
Постепенно се променяло и възприемането на войната със СССР сред редовите немски войници. Неудържимият оптимизъм по време на първите дни на боевете се сменил с осъзнаване на това, че “нещо не каквото трябва се случва”. След това дошли безразличието и апатията. Ето мнението на един от немските офицери: “Тези огромни разстояния плашат и деморализират войниците. Равнини, равнини, нямат край и няма и да има. Именно това ни кара да се побъркваме”.

Постоянно безпокойство сред хитлеристките войници внасяли и съветските партизани, чието число растяло с числото на унищожените “котли”. Ако отначало тяхното число и активност били нищожни, то след завършването на боевете в киевския “котел” числото на партизаните в участъка на армия “Юг” значително нараснало. В участъка на армия “Център” те взели контрола на 45 % от завзетата от немците територия.

Кампанията, проточила се в продължително унищожаване на обкръжените съветски войски, предизвиквала все по-мощни асоциации с положението, в което някога била поставена армията на Наполеон и страховете й пред руската зима. Един от войниците от армия “Център” на 20 август споделя: “Загубите са жестоки, не могат да се сравнят с тези, които бяха във Франция”. Неговата рота, започвайки боевете от 23 юли, участвала в боевете за “танковата автострада Номер 1”. “Днес пътят е наш, утре ще го превземат руснаците, после отново ние, и така нататък’. Победата вече не се струвала близка. Напротив, отчаяната съпротива на противника подривала бойния дух, внушавала съвсем не оптимистични мисли; “Никога през живота си не съм виждал по-решителни и отчаяно смели хора от руснаците. Истинска глутница кучета! Никога не знаеш какво да очакваш от тях. И откъде се вземат при тях толкова много танкове и всичко останало?!”

За първите месеци на кампанията била сериозно нарушена боеспособността на танковите части от армия “Център”. До септември 1941 г. 30 % от танковете били унищожени, а 23 % от тях трябвало да се ремонтират. Почти половината от всички танкови дивизии, предназначени за участие в операция “Тайфун”, разполагали само с една трета от първоначалния брой боеспособни машини. Към 15 септември 1941 г. армия “Център” разполагала общо с 1346 бойни танка, а в началото на бойните действия със СССР цифрата била 2609 броя.

Загубите на личния състав били не по-малко тежки. Към началото на настъплението към Москва немските части се лишили от една трета от офицерския си състав. Общите загуби в жива сила към този период достигнали примерно половин милион човека, което било равносилно са загубата на 30 дивизии. Ако се отчете, че само 64 % от общия състав на пехотните дивизии, т.е. 10 840 човека, били фронтови бойци, а останалите 36 % били тиловаци или участвали в спомагателни операции, то ще стане ясно, че боеспособността на немската войска се била занижила още по-силно.

Ето как оценява ситуацията на Източния фронт един от немските войници: “Русия – оттам пристигат толкова лоши новини. До момента нищо не знаем за тебе, Русия. А през това време ти ни поглъщаш, разтваряйки ни в своите неприветливи и непознати простори”.

За съветските войници

Първоначалната представа за населението на Русия се изграждала от немската идеология от онова време, която смятала славяните за “получовеци”. Но опитът на първите боеве нанесли коренни корекции в представите на хитлеристите за руснаците.

Генерал-майор Хофман фон Валдау, началник-щаб на командването на луфтвафе 9 дена след началото на войната пише в дневника си: “Качественото ниво на съветските летци е къде-къде по-високо от очакваното…Ожесточената съпротива, нейния масов характер не съответстваха на първоначалните ни предположения”. Потвърждение за това са първите въздушни тарани. Кершоу цитира думите на един полковник от луфтвафе: “Съветските пилоти са фаталисти. Те се сражават до края без каквато и да е надежда за победа или дори за оживяване, водени като че ли от собствения си фанатизъм, или от страха пред очакващите ги на земята комисари”. Заслужава си да отбележим, че по време на първия ден на войната със СССР луфтвафе изгубила 300 самолета. Никога дотогава ВВС на Германия не били понасяли такива големи загуби.

В Германия радиото крещяло за това, че снарядите “на немските танкове не само изгарят, но и отгоре до долу тропосват руските самолети”. Но войниците разказват един на друг за руските танкове, които било невъзможно да бъдат пробити дори чрез изстрели в упор – снарядите рикоширали от броните им. Лейтенант Хелмут Ритген от 6-та танкова дивизия признава, че при сблъсък с новите и неизвестни танкове на руснаците се случвало следното: “… качествено се промени самото понятие за водене на танкова война. Руските танкове демонстрираха съвсем ново ниво на въоръжение, на бронезащита и тегло на танковете. Немските танкове вече могат да бъдат причислени към противопехотното оръжие…” Танкистът от 12-та танкова дивизия Ханс Бекер: “На Източния фронт срещнах хора, които могат да се нарекат особена раса. Още по време на първата атака сражението се превърна в сражение не на живот, а на смърт”.

Артилерист на противотанково оръдие си спомня за това, какво незаличимо впечатление върху него и другарите му е произвела отчаяната съпротива на руснаците в първата част от войната: “По време на атаката ние се натъкнахме на лек руски танк Т-26. Тутакси го ударихме с 37-милиметровката си. Когато се приближихме, от люка се измъкна до кръста един руснак и откри по нас стрелба с пистолет. След 47-минутна стрелба се изясни, че той е бил без крака, те вече били откъснати, когато танкът бил взривен от нас. Но, независимо от това, той стреляше по нас с пистолета си! Знаеше, че умира, знаеше, че почти вече бе умрял, но стреляше по нас – като към хищници!”

Авторът на книгата “1941 година през очите на немците” цитира думите на офицер, служещ в танкова бригада от армия “Център”, която споделил мнението си с военния кореспондент Курицио Малапарте: “Той разсъждаваше за войниците, избягвайки епитети и метафори, ограничавайки се само до аргументация, която има непосредствено отношение към обсъжданите въпроси. “Ние почти не вземахме пленници, защото руснаците винаги се биеха до последния войник. Те не се предаваха. Тяхната закалка не може да се сравни с нашата…”

Угнетяващо впечатление върху настъпващата немска войска оказвали и подобни епизоди: след успешното разбиване на граничната отбрана, 3-ти батальон на 18-ти полк от армия “Център”, наброяващ 800 човека, бил ликвидиран от подразделение от 5 руски войника: “Не съм очаквал нещо подобно, – признава командирът на батальона майор Нойхоф на батальонния лекар. – Това си беше чиста проба самоубийство – да атакуваш батальон с 5 войника”.

В средата на ноември 1941 г. един пехотен офицер от 7-ма танкова дивизия, когато подразделението му атакувало отбраняваното от руснаците село до река Лама, описва съпротивата на червеноармейците така: “Това просто не е за вярване, докато не се види с очите. Войниците на Червената армия, дори когато изгаряха живи, продължаваха да стрелят от опожарените къщи”.
Зимата на 1941

Сред немската войска се ширела приказката “По-добре под френски огън, отколкото под руски”. “Тук ни липсваха френските легла и бяхме поразени от еднообразието на местността”. “Перспективата да се откажем от Ленинград се обърна в безкрайно седене в номерираните окопи”.

Големите загуби на вермахта, отсъствието на зимно облекло и неподготвеността на немската техника за бойни действия в условията на руската зима постепенно позволили инициативата да бъде бъде поета от съветските войски. За времето на триседмичния период от 15 ноември до 5 декември 1941 г. руските ВВС извършили 15 840 бойни полета, докато луфтвафе само 3 500, което още повече деморализирало противника.

При танковите подразделения ситуацията била аналогична: подполковник Грампе от щаба на 1-ва танкова дивизия докладва за това, че танковете му в резултат на низките температури (минус 35 градуса) се оказали небоеспособни. “Дори люковете засичаха, оптическите прибори се покриваха с лед, а картечниците можеха да стрелят само с единични патрони…” В някои подразделения загубите от измръзване достигали 70 %.

Йозеф Дек от 71-ви артилерийски полк си спомня: “Трябваше да разсичаме хляба с брадва. Аптечките за първа помощ бяха вкаменени, оптиката излизаше от строя, и ръцете залепваха към метала. На студа ранените умираха само след няколко минути. Някои щастливци успяха да се обзаведат с руско военно облекло, взето от стоплени от тях трупове на руски войници”.

Ефрейтор Фриц Зигел в писмото до семейството си пише на 6 декември: “Боже мой, какво са решили да направят руснаците с нас? Добре би било там горе поне да чуят молбите ни, в противен случай ще ни се наложи на всички ни да предадем богу дух бързо. И много мъчително”.

P.S.