КГБ във Ватикана

(„Polonia Christiana“, Полша)

Интервю с историка Славомир Ценкевич

–    Колко дълбоко са проникнали агентите на КГБ във Ватикана?
–    Сложно е да се каже докъде са стигнали пипалата на тайните служби. Вече няколко години работя над книгата си, посветена на отношението на комунистите към Ватикана.

Старая се да реконструирам агентурните източници, които е използвала службата за безопасност на Полската Народна Република. Оказва се, че от 1962 г. до 1965 г. в Рим са били прехвърлени около 50 влиятелни и умели агенти, а във Ватикана и вътре в страната са работили значително повече хора. Към тях трябва да добавим съветските агенти, за които “братските специални служби обикновено не говореха” – с изключение на съвместните операции (СССР с помощта на Варшава прехвърляше своите църковни агенти на Запад), а още и български, чешки, словашки, унгарски и т.н. агенти. В сърцето на Католическата църква се намираше внушителна армия от шпиони.

Едновременно се провеждаше радио-подслушване, следене на заседанията на различните национални епископии и йерархии в Рим; обискираха се домовете, в които те гостуваха, пристигайки от Ватикана; копираха се и веднага се превеждаха от латински, френски или италиански хиляди документи, а след смъртта на Йоан XXIII дори имаше разузнаване в конклава…

Неслучайно в директивите на КГБ по отношение на Ватикана от 1963 г. може да се прочете: “с цел засилването на разкола и разлагането на фундамента на Католическата църква да се поддържат чрез агентурни и други методи съществуващите сред либералното духовенство зад граница стремежи към интернационализация на Римската курия и настроенията, насочени против италианските кардинали, целящи включването в нейния състав на представители на Католическите църкви от други страни, включително от страните на социалистическия лагер”.

Агентурата в широкия смисъл на думата (в това число т.нар. официални, временни източници, агенти на влияние) се използвала за инспириране на нападки върху пресата, публично изясняване на противоположните гледни точки, различните фракции във Ватикана или за получаване на “изпреварваща” информация…

Дори най-яростните критици на Втория Ватикански Събор не са си представяли доколко той е бил прозрачен за Москва, доколко ефективни са били комунистите при внедряването и с колко обширни текущи материали са разполагали те. Представете си: един от неофициалните източници на варшавските специални служби е бил ръководител на информационния център на Ватикана отец Ралф Вилтген, автор на великолепната книга “Рейн напада Тибър”. Самият той не си е давал сметка какъв е. Неговият ловък опекун от полското разузнаване е бил Игнаций Красицкий, с псевдоним – Витолд. Той получавал от отец Вилтген материали, мнения, изпреварваща информация, слухове. В един от отчетите от 1964 г. може да се прочете: “струва се малко вероятно Вилтген да прибегне до преднамерена дезинформация, защото в противен случай той би избягвал да дава данните”.

–    Какви са били целите на Москва? Кого е искала да подкрепи и кого да дискредитира по време на Втория Ватикански събор?
–    – Комунистите са искали да съхранят прогресисткия курс на Събора. Той бил толкова революционен, че дори се постарали да го пропагандират, за да задълбочат споровете вътре в католическите кръгове. Опитвали се да отслабят позицията на “интегристите”, които били съсредоточени около кардинал Отавиани.
–    Враг номер едно бил, разбира се, Отавиани. В неговата характеристика полското разузнаване написало: “водеща фигура от десния лагер и ватиканските консерватори. Има непримирима позиция към каквито и да било промени в структурата на Католическата църква. Обявява се против обединението на христианските вероизповедания, защото смята, че това ще отслаби целостта на Църквата. Ярък противник на каквито и да било преговори със социалистическите страни”.

Любимец на комунистите бил холандският кардинал Алфринк: “От първите дни на Събора стана ясно, че кардинал Алфринк заедно с други немски и френски кардинали е готов да се изправи срещу концепцията, изработена от Римската курия. В хода на дискусиите за литургията Алфринк предложил да се въведат в църковната служба националните езици, да се направи международна курия. Той е една от водещите фигури на лявата фракция в Католическата църква”.

Друг фаворит на Москва бил кардинал Беа: “По време на дискусията на Събора той подложи на критика разработените от кардинал Отавиани схеми и ги определи като “несъответстващи на достиженията в сферата на изучаването на Светото писание и икуменическия дух”. Беа има негативно отношение към кардинал Вишински и го обвинява за враждебното му отношение към проектите за обединение на Католическата и Православната църкви”.

Уважението на комунистите предизвикал също и кардинал Монтини: “критикува консерватизма в Курията, иска близки отношения между Ватикана и социалистическите страни на базата на мирното съвместно съществуване”.

–    Съществува мнение за рязко смекчаване на позицията на Католическата църква към комунизма, което се случило по време на Втория Ватикански събор.
–    Привържениците на тази идея не отчитат тясната зависимост между Втория Ватикански Събор и засилената антикапиталистическа кампания на комунистите. Напомням, че антицърковният четвърти отдел на Министерството на вътрешните работи в Полската Народна република се появил няколко месеца преди началото на Събора.

В “Архивите на Митрохин” (секретни материали, предадени на Великобритания от бившия сътрудник на архива на КГБ Василий Митрохин през 1992 г.) може да се прочете, че шефът на КГБ Андропов в края на 60-те години е одобрил специален план за операция против Ватикана, който трябвало “да използва редица активни средства”. Изисквало се да се съдейства за разрив между свещениците, намиращи се в емиграция в Рим с католиците и гръкокатолиците, живеещи в СССР.

Подобна мащабна активност не била възможна без хаоса, който започнал след Събора, и бил ефект от състоялите се революционни изменения, свързани най-вече с въпросите на икуменизма и религиозните свободи. Отчетлив знак от тази трагедия и флирта с комунистите били последвалите събития: предателството на изгонените в изгнание китайски и виетнамски католици; “източната политика” на кардиналите Кениг и Казароли, които свалили от епископските им престоли йерарсите, които се отнасяли негативно към комунистите; духовното мъченичество на кардиналите Миндсети и Слепиного, лишени от своите папства.