С настъпването на утрото на новата година времето се подобри. Океанът се успокои, небето просветна и дори позволи да се плъзнат слънчеви лъчи.
Закусихме в кафене, попътно изучавайки картата в Гугъл за интересните места, намиращи се недалеко от Ифни. Открихме примамливи фотографии, които разбрахме, че фиксират места, разположени на 10 км от нас – с гигантски арки, красиво разположени направо над плажа. Решихме, че трябва задължително да отидем там. Пътят от града е напълно спокоен, дори има обозначение къде трябва да завием. Автомобилът може да се паркира направо до хотела и кафенетата, които са разположени до пясъчната ивица.
Плажът Legzira Beach, в чийто край се извисяват двете необикновени арки, е достатъчно каменист и продухван от ветровете във всички посоки. Но той не е съвсем популярен сред хората. Но пък се ползва с голяма популярност сред парапланеристите. Можехме да се доберем до арките (намиращи се на около 500 м) само при отлив, за което съвсем и не подозирахме по-рано.
Да се ходи по плътния пясък е много лесно, краката не се изморяват.
Първата арка е най-масивна. Да се премине под нейното тлъсто туловище е достатъчно неприятно – трябва да се прегънеш на всички страни, пък и отгоре падат малки камъчета.
Половин километър от тлъстата арка има още една, по-изящна, с крака, напомнящи копитца. Тези арки са образувани по естествен път – те са изсечени в скалите от Атлантика. Червеникавата повърхност е много изящна и лесно се лющи при допир.
След “копитцето” Атлантикът вече напълно бе прегърнал скалите и по-нататъшният път беше прекъснат. Постояхме доста време около камъните, фотографирайки ги, а те щедро бяха облепени от раковини. Но когато водата започна да приижда с достатъчно прилична скорост, тръгнахме обратно. Местното население в лицето на рибарите-самотници ловяха препитанието си тъкмо в този прилив.
Сменихме крайбрежното шосе с държавния път Номер 1. Поехме на север към Агадир, но 65 км преди да стигнем до него завихме отново към крайбрежието. Тъкмо тук се намира един от най-важните за Мароко национални паркове – Souss-Massa. Ценноста му е в това, че в парка гнездят редки ибиси (Northern Bald Ibis), които са почти на границата на окончателното изчезване. В света има само няколко стотин двойки. Най- подходящото време за наблюдение над тях е март-април и октомври-декември. Не очаквахме да ги видим в края на декември.
Пътят към парка е малко объркан, с табели, призоваващи ни към противополжни посоки. Но чрез навигатора открихме необходимата посока и скоро вече влизахме в неголемия паркинг пред входа. Към автомобила веднага изскочи човек с папка. Пари не взе, но настойчиво започна да ни предлага услугите си на гид, при това в твърде ултимативна форма – или се съгласяваме да ни съпроводи, или въобще няма да влезнем в парка, казваше. Това ни се стори доста странно, особено що се отнася до националните паркове. Наложи се дори да попитаме за длъжността му и да е поинтересуваме на какво основание ни изнудва. Мъжът се засуети, промърморвайки, че няма нищо общо със сътрудниците в парка, а просто искал да ни помогне.
Местните момчета ни предлагаха магарета с достатъчно комфортни седла. Ние отново решихме да се опрем на собствените си сили, избирайки да тръгнем по пътечка с дължина 3 км, която почти препокрива извивките на река Oued Massa и завършва на брега на Атлантика сред пясъчни дюни.
След обяд слънцето светеше от неподходяща страна, пък и особена птича активност не се наблюдаваше. Неголям брой гъски, чайки и други птици със сиви и бели пера, се бяга разположили в плитчините.
В храстите около пътечката се натъкнахме на истински череп на камила, или пък на магаре хе-хе J По пътя попаднахме на няколко групи с гидове, които малко трудно се справяха с английския. Така съмненията ни, че е трябвало все пак да прибегнем до услугите на онзи нахалник, се разсеяха.
В далечината се виждаше селцето Sidi R’bat, онова същото, където старозаветният Йон бил изплют от огромен кит.
Като цяло, паркът извън сезона напълно може да се изключи от задължителния маршрут – нищо особено не открихме – просто беше приятно място за разходка. Малко бяхме разстроени от това, че не успяхме да открием ибисите. Поехме към Агадир. Тогава изведнъж направо върху шосето ни връхлетя цяло ято от тези редки птици. Веднага се засуетихме да щракаме снимки. Търсихме почти панически камерата. В целия свят се срещат само няколко стотин екземпляра, а тук успяхме да хванем от раз поне 10 двойки. Птиците, трябва да признаем, са много оригинални – с главичка, от която на различни страни стърчат три перца. Тялото им е синьо-зелено, като преливаща се дъга. Ибисите държаха дистанция. Никого не допуснаха прекалено близко и скоро се скриха сред дюните в търсене на храна.
Привечер ние, най-накрая, се добрахме до Агадир – голям марокански град на крайбрежието, втори по посещаемост след Маракеш, неофициалната столица на юга. Хората са привлечени тук от мекия климат (зимата от + 7 до + 20 градуса), слънцето свети 300 дена в годината и плажове, плажове…Построен наново след земетресението през 1960 г., Агадир не е проблем за шофьорите – улиците в болшинството си са прави и широки, а знаците масово са дублирани на латиница.
Успяхме да вечеряме на съседната уличка – в един от многобройните ресторанти с европейска кухня. Тук имаше и новогодишни декорации, продаваха алкохол, и практически всички разбираха английски. В уютна италианска таверна успяхме да хапнем отлична пица с рибен шашлик. Завършихме вечерта в супермаркета отсреща, където избрахме подаръци сред множеството кожени изделия, а дори разгледахме и оригиналните сувенири. Пътешествието ни плавно вървеше към логическия си край. Утре планирахме да тръгнем на север, към синия Ес-Сувейр и да нощуваме някъде в покрайнините на Казабланка.
Ех, Казабланка…
До скоро
Светът днес 