Съветски дипломат в документите на българските спецслужби

Съветски посланик в София бяга в Париж

Русия е страна на непредсказуемото минало. В името на идеологическите догми, в съветската историография едни имена безжалостно се заличавали, други незаслужено се героизирали. Имало и по-сложни варианти: герой – предател – герой… Такава е и съдбата на Ф.Ф Расколников – революционер, военачалник, журналист, писател, дипломат.

През август 1934 г. той бил назначен за пълномощен представител на СССР в България, а през 1938 г. избягал в Париж, откъдето публикувал открито пимо до Сталин, в резултат на което за него започнало да се мълчи. Първите опити да се изучи животът и дейността на Расколников като участник в Октомврийската революция и Гражданската война са от началото на 60-те години. Последвали почти 30 години на пълна забрава, а в края на 80-те името му отново изплува, но в нов контекст: като борец против сталинизма. Тогава дори предложили праха на Расколников да бъде пренесен на Кремълската стена.

“Тези документи по незнайни причини не се използват от изследователите, – разказва любезна сътрудничка от Историческия архив в София, протягайки обемиста папка с гриф “Строго секретно. Дирекция на политическата полиция”. В нея откриваме – донесения от агентите на българската политическа полиция, които следили всяка крачка на първия съветски политически представител в България Фьодор Фьодорович Расколников от първия до последния ден на престоя му на българска земя (19 наември 1934 г. – 1 април 1938 г.) В папката се пазят съставените на базата на донесенията отчети от дирекцията на полицията, доставящи информация за българското правителство, досието на шефа на съветската дипломатическа мисия (Централен държавен архив (ЦДИА), ф.370).

Какъв е Расколников в документите на българската политическа полиция?

Първите отчети на полицейските агенти, “срещнали” Расколников и жена му Муза Василиевна на софийската гара, “съпроводили го” до хотел “България”, “участвали” на първата пресконференция на съветския политически представител. Документите свидетелстват за пълната обърканост на информаторите.

Интелиген човек, елегантно облечен, с изискани маниери, Расколников не съответствал на образа на “революционера”, комисаря в кожено яке, когото очаквали да видят сътрудниците на полицията, добре знаещи биографията на съветския представител. Било им известно, че Расколников като 18-годишен студент от икономическия факултет в Петербургския политехнически институт е станал член на болшевишката партия, занимавал се е с нелегална революционна дейност, после е затворен и изпратен в изгнание от царското правителство. В годините на Първата световна война станал корабен офицер. Възглавявал фракцията на болшевиките по време на Кронщадския съвет на работническите депутати, от ноември 1917 г. бил комисар на Московския генерален щаб, от лятото на 1918 г. – член на Революционния военен съвет на Източния фронт, командващ Волжската военна флота, после Балтийския флот. Награден с два ордена Червено знаме. До назначаването си в България бил политически представител в Афганистан, Естония и Дания.

Обстоятелството, че в Българя е изпратен човек от подобен калибър, означавало огромна отговорност от страна на дирекцията на полицията, която хвърлила 40 агенти за непрекъснато наблюдение над Расколников. Съществено значение имал и фактът, че Расколников бил първият съветски политически представител в държава, чийто народ изпитвал дълбока и искрена любов към Русия – освободителката, докато в същото време управляващите кръгове в България 17 години отказвали да признаят Съветската държава. Дипломатическите отношения между България и СССР били установени едва на 23 юли 1934 г. В Расколников българите тогава виждали преди всичко представител на великата братска Русия. Правителственият официален вестник “Ла Булгари” от онези гозини пише: “Рядко чуждестранен дипломат се приема у нас с подобен интерес и такава жива симпания, както политическият представител на СССР. Тези симпатии се отнасят еднакво както към личността на Расколников, така и към представителя на братския народ, който заема в нашите души и сърца, в нашия обществен и културен живот огромно място”. Уязвен и обиден от изключителното внимание към Расколников, дуайенът на дипломатическия корпус английският посланик в България тогава направил цяло поучително“театрално представление” на българското Министерство на външните  работи, но официалните власти били безсилни да направят каквото и да е. “В България Расколников открил това, което никъде не е срещал – хората сами го търсели”. Журналистите се съревновавали кой ще узнае повече за него. Вестниците били изпълнени с многочислените му снимки. Жителите на София искрено приветствали съветския представител, където и да се появявал той.

В нарушение на дипломатическия имунитет с особена педантност полицейските агенти обискирали багажа на Расколников – търсели забранена за разпространение в България революционна литература.

Такава не открили. Разколникъв не намерил за необходимо да донесе в България дори книгите си, той бил член на съюза на писателите, автор на няколко сборника с разкази, пиеси. Когато не открили революционна литература, полицейските агенти съставили подробен списък с тоалетите на мадам Расколникова, описали целия багаж на семейството: антикварни мебели, скъпи картини, вази, бохемски кристал, венециански полилеи.

Най-сериозно внимание полицията отделила за подслушване на телефонните разговори, прелиствали кореспонденцията му, съставяли досиета на всички граждани, които имали контакт със съветския дипломат. Расколников продължавал да удивлява полицията. Той практически не се срещал и не поддържал връзки с представителите на БКП, не привличал свързаните с нея хора на работа. Наистина, сред първите посетители на съветския представител след пристигането му в София била майката на Георги Димитров. На 21 ноември 1934 г. тя дошла при него с букет хризантеми и нееднократно го посещавала по-късно. Както е фиксирано в полицейския рапорт, Расколников й направил твърде добро впечатление, тя била удивена с какво възхищение и как много говорил Расколников за цар Борис.

От първите дни си пристигането си в София Расколников развил поразителна активност в дипломатическия корпус. “Ненормален мащаб на визитите”, – отбелязва в отчета си полицейският информатор.

Много скоро Расколников се запознал с всички членове на българското правителство, с широк кръг от българската творческа интелигенция. Той бил чест гост на ректора на Софийския университет, посещавал университетската библиотека, интересувал се от наличието на съветски книги, обещавал съдействие за попълване на фонда със съветски издания.

Расколников изключително бързо научил български език и решил да публикува преводи на български автори в Москва. Особено му харесвали стихотворенията на Христо Ботев, много от които впоследствие превел на руски.

София се харесала на съветския дипломат. След като получил “Кадилак” започнал пътешествията си из България – само за първите четири месеца посетил 20 града и множество села.

Особен интерес предизвикали у него българските манастири и църкви, пазещи шедьоври на българската средновековна иконопис, и паметниците, издигнати в чест на руските войни-освободители, участници в руско-турската война от 1877-1878 г.

И ето ти изненада! В манастирската книга на Люлинския манастир “Св. Крал” оставил следната бележка: “Дойдох от Русия. С особена радост посетих и посещавам светите места, където, както и в Родината ми, се съхранява истанската хритиянска вяра за радост и утеха на народа. Моля се на Бога за вечно съществуване на Вашите свети места”.

Игуменът на манастира, предоставил на Дирекцията на полицията манастирската книга и съобщил, че Расколников нееднократно е бил в манастира и всеки път, влизайки в църквата, запалвал свещи и се кръстил.

Театър ли е играел Расколников?

В автобиографията си, написана през 1913 г., четем: “Формално съм кръстен по обредите на православното вероизповедание, но фактически вече около 10 години съм решителен и безусловен атеист. Разбира се, никога не постя и никога не влизам в църква”. Но думите, написани в манастирската книга, били сърдечни и искрени.

Опознавателните си пътешествия Расколников рязко съкратил, получавайки в края на 1934 г. информация за готвеното покушение над него от страна на екстремистки белогвардейски организации в България. По данни на полицията, до април 1935 г. 54 човека от числото на руските емигранти се обърнали към него с различни молби (14 от тях за ходатайство за връщане в СССР). Всички контакти с руски емигранти, живеещи в България, българската полиция оценявала като опити за разложение и дискредитация на руската емиграция в очите на българските власти и общественост.

Мисията на СССР в София била ремонтирана със замах и напълнена с антикварни и скъпи мебели. Госпожа Расколникова блестяла с тоалетите си.

Полицията регистрирала 100 постоянни посетители на съветския дипломат – представители на българската творческа интелигенция. За него пишели българските вестници “Утро” и “Камбана”. Той и съпругата му често изпълвали страниците на българските издания с фотографиите и интервютата си.

Кръгът от приятели, начинът на живот, маниерите на съветския дипломат предизвиквали неразбиране от страна на определена част от българските комунисти, симпатизиращи на СССР. Редките контакти с представителите на БКП практически се прекратили през пролетта на 1935 г. (тогава били уволнени работещите от декември 1934 г. в съветската дипломатическа мисия в качеството си на технически сътрудници братята на Г. Димитров – Борис и Любен).

Дипломатическите усилия на Расколников не довели да никакви положителни резултати в отношенията между България и СССР. България стремително се въвличала в кръга на фашистка Германия, открито демонстрирала нежелание да развива контакти с СССР.

Българската полиция установила, че Расколников е наблюдаван постоянно от един от сътрудниците в съветската мисия. Майката на Расколников не получила от Москва разрешение да посети България. Зачестили протестните писма от българи, насочени към “буржоазния начин на живот” на съветския дипломат. Дирекцията на българската полиция разбрала, че доверието към Расколников от страна на СССР е снето. Ето каква характеристика на съветския дипломат откриваме в Централния архив в София: “Неглупав човек. Достатъчно шлифован за дипломатическата си кариера и умеещ да се държи във всяко общество. Прекрасно знае, че нарушаването на общоприетите правила на етикета, ще му бъдат простени като на дипломат, а от други кръгове ще бъдат дори приветствани. Енергичен. Не би бил годен за работа в Съветска Русия, защото той е по-близо до буржоазията, отколкото до пролетариата. Предан е на пролетариата само в смисъл, че пролетариатът е свързан с миналото му и му позволява да води буржоазен начин на живот”.

Ръководителите на българската полиция правилно разбрали, че съветският дипломат вече не е революционер. Трудно е да се каже кога възгладите на Расколников се променили. Но е очевидно, че именно тук той се променил.

Започнали да се правят упорити опити под различни предлози да се извика Расколников в Москва. Предложили му да замине от София в Прага, Атина. Разколников отказвал, заявявайки, че е “удовлетворен от пребиваването си в България”. Тежко понесъл разстрела на Тухачевски и Якир, както и на други негови съратници и другари в СССР. Получил телеграма от НКИД, в която му нареждали незабавно да пристигне в Москва. Тогава Расколников започнал да носи зареден пистолет. През зимата на 1938 г. заявил на жена си за твърдото намерение да не се връща в СССР.

На 1 април 1938 г. Расколников заминал от София. Дирекцията на българската полиция разполагала с информация за поредния отпуск на съветския дипломат. Расколников повече не се върнал в България. На 6 април 1938 г. “Правда” публикувала съобщение за освобождаването на Ф.Ф. Расколников от задълженията му на пълномощен представител на СССР в България.

Дипломатът се установил в Париж. Оттам той написал няколко “открити” писма до Сталин, обвинявал го за избиването на партийните кадри и се опитвал да докаже, че “никога не е отказвал и не отказва да се върне в СССР”.

Той добре разбирал какво го очаква в Москва. До последния си ден живял в атмосфера на страх. Това се отразило и на психиката му. Казват, че Расколников полудял. Умрял на 12 септември 1939 г. Могат да се срещнат различни версии за убийството му. По думите на съпругата, причината за смъртта му е тежка и неизлечима болест.