В четвъртък 10 януари, в Samuel Goldwyn Theater, бяха обявени номинациите за “Оскар”. Основен фаворит на 85-тата надпревара е драмата “Линкълн” на Стивън Спилбърг, получила 12 номинации, включително за “най-добър режисьор” и “най-добър филм на годината”.
Какво разказва Стивън Спилбърг непосредствено след номинациите:
– Линкълн е велика историческа фигура. И ако аз, като кинематографист се осмелявам да разказвам за велика историческа фигура, то трябва да разбера всичко за живота му, за вярата му, за мислите му за действителността. Затова направих собствено изследване за него – много четох. А за Линкълн са написани повече от хиляда книги.
Не бих могъл да направя този филм, ако не бях сигурен в това, че мога да свържа всички фактори, елементи, събития и пр. в едно цяло, и да покажа Линкълн като всестранна личност, каквато е бил той. Получи ми се, защото лауреатът на наградата Пулицър Тони Кушнер написа забележителен сценарий, а Даниел Дей-Луис, с когото се познавам отдавна, се трансформира в Линкълн. Именно тези двама мои приятели, сценаристът и актьорът, сътворихи това, което аз исках.
Даниел Дей-Луис се мъчеше да влезе в ролята цяла година. Той също прехвърли много документални истории от онова време, които се съхраняват в архивите. Но той може да импровизира, защото имаше немалка свобода, за разлика от Тони, който създаваше диалозите. А никой не знае как и какво са говорили тогава хората. Ние знаехме на какво е било посветено едно или друго заседание, но изказванията на ораторите, си оставаха на нашата съвест. По-точно, на съвестта на Тони, чийто език аз много обичам. Той действително имаше пълна свобода при създаването на диалозите, и успя. А Даниел Дей-Луис, опирайки се на диалозите на Тони, както вече казах, можеше да си позволи импровизации.
Не работя специално върху себе си, за да съхраня детето в мен. Детето просто живее в мен свой собствен живот. Аз самият се променям, защото имам седем деца – аз силно възмъжах, помагайки да израснат и възмъжеят децата ми. Но някаква част от мен постоянно оставаше непроменена, аз и сега се подчинявам на инстинкта си, когато чувствам творческа дупка. Сигурен съм, че това е много добър феномен, защото той ме провокира да създавам нови филми. Затова и започвам да се тревожа, когато дълго време не изпитвам подобни чувства. Но кагато всичко се върне, то се чувстам длъжен да се вслушам във вътрешния си глас, защото той никога не ме е подвеждал.
Някои филми могат и да не се получат, но желанието да създадеш нещо ново и напълно да се потопиш в някаква тема или жанр, винаги започва с творческа дупка. Да, аз не губя детето в себе си, докато не започна да игнорирам тази дупка. Но ако това някога се случи, то детето може и да не се върне. С една дума, отнасям се към детето в себе си много трепетно, със специални чувства.
Светът днес 