Колко е населението на България през 1315-1320 г.

Автор: mglishev
Взимаме относително спокоен момент от относително добре документиран и изследван период, и прилагаме сравнения с подобни по размер и не прекалено отдалечени региони от същия период.

В случая се спрях на относително добре известния край на царуването на Тодор Светослав (значи – ок. 1315-1321, минимум десет години след края на каталанските грабежи). Това е момент на стабилност за Второто царство, границите са що-годе ясни, както и градските центрове. Ето ги самите по-големи градове:
– 1. Търново (Царевград Търнов);
– 2. София (Средец);
– 3. Видин (Бдин),
– 4. Ловеч,
– 5. Оряхово (Рахова),
– 6. Никопол,
– 7. Силистра (Дръстър),
– 8. Червен,
– 9. Провадия,
– 10. Шумен,
– 11. Варна,
– 12. Констанца,
– 13. Каварна (Карвуна),
– 14. Браила,
– 15. Акерман (в Бесарабия),
– 16. Търговище (във Влашко),
– 17. Ямбол (Дъбилин),
– 18. Стара Загора (Боруй),
– 19. Пловдив (Плъвдив, Плъвдин, Филипопол),
– 20. Кюстендил (Велбъжд).

Разбира се, има и по-малки градчета, но има и почти ненаселени райони в планините и във Влашко, съсипано от татарските нашествия, така че пропуските се уравновесяват с ненаселените райони.

Смятам, че Одрин, Станимака, Несебър, Поморие, Мелник (и изобщо Македония) в дадения момент не са в българско, а във византийско владение. Ниш – в сръбско. Белград и Турну Северин – в унгарско. Приемам, че източната част на Влашко и цяла Бесарабия са в български ръце. Ако греша, може веднага да се направи механична поправка.

Така че имаме – грубо – двайсет градски центъра с прилежащите им райони, на около 125 000 кв. км. Приемам района около Търново и Шумен за най-гъсто урбанизиран и населен.

Смятам, че Търново, София, Никопол и Видин са най- големите градове на България към момента.

Предвид известните им средновековни размери и данните за подобни по площ, брой къщи и предполагаем среден размер на семействата техни съвременни градове като Родос, Мистра и Дубровник, предполагам усреднени 12 000 хил. жители на всеки от тези двайсет центъра. Възможно е част от градовете да достигат дори 20 000 жители, а други – само 6000. Така че приемам наистина усреднена цифра, но не в най-оптимистичен вариант.

20 х 12 000 ни дава много груба средна цифра от ок. 240 000 градски жители за България ок. 1315-1321 г. Да проверим дали е възможно.

Константинопол в периода има „само“ ок. 60 000 жители и постоянно намалява. Солун има ок. 25-30 000 жители и е смятан за много добре развиващ се град по сведения на венецианци и генуезци.
Самата Венеция към момента е страшно раздута и претъпкана – и вече надминава 100 000 жители, което я прави направо мегаполис. Същевременно за стари центрове като Никея знаем, че са спаднали до нещастни цифри от порядъка на 3000 постоянни обитатели. За Галиполи, Трапезунд и Селимврия имаме данни, че са средни по размер градове с по около десет хиляди жители. За Одрин, Димотика и Кипсела не знаем нищо – освен че са в лошо положение към периода. Може би близки до положението на Никея. Тоест спрямо средните данни за епохата и региона предположението за четвърт милион градски жители в България вероятно не е лошо.

После, имаме данни за армиите от периода. В късното Средновековие армиите намаляват като бройка и се професионализират. Имаме находка на басинет от Търново, а имаме и данни за войските на Михаил Шишман и Тодор Светослав. Обикновено в една кампания участват войски от порядъка на 3000-8000 души. Това съвпада с предположенията на Фосие и Льо Гоф за усредняване на едновременно действащите войски до широкия процент 15-60% спрямо 1/10 от броя на градското население за урбанизираните зони на късното Средновековие. Отлично, горе-долу се вместваме.

След като криво-ляво нагодихме градското население, остава да премислим съотношението му спрямо селското, което трябва да е минимум три пъти по-голямо и максимум петнайсет пъти по-голямо, предвид тогавашната производителност на труда, повинностите, особеностите на пазара, войните, епидемиите, изтощаването на земята, въвеждането на триполна система, воденици, данъчно облагане и още демографски фактори. Точно тук е трудността.

Как да направим добро предположение за броя пъти, с които селското население надминава градското?

Имам следното предположение: населението в никакъв случай не бива да бъде толкова малко, колкото е засвидетелствано в османските данъчни кадастри за 1460-1500. В 1346 идва Черната смърт (може би все пак в по-малък мащаб отколкото в Западна Европа), в 1354-1420 е периодът на османското завоевание, гражданска война и Фружинов бунт. В 1443-1444 са походите на Владислав Ягело, а ок. 1480 е походът на Влад Дракула из Мизия. Доста вредни събития. Значи чак към 1500 г. , поколение след тях, османските регистри могат да дадат данни за едно нормализиращо се състояние на броя на селските домакинства, отчасти подобно на това от по-горе предложената 1315-1320.

Данните на османците за двайсетина произволно подбрани средни града и околиите им на Балканите са непреки, но от тях могат да се предположат усреднено по шестима души в градско домакинство и по седем или осем в селско. При средно 1200 къщи на град (по-висок брой къщи на градове вече без крепостни стени, но с по-малък брой жители в сравнение с XIV в., особено вярно за София) се появява подобна предполагаема цифра на градско население, малко по-ниска от тази, която предположих за 1315 г.: ок. 7200 за град в 1500 г. на фона на средните 12 000 жители за град от 1315 г. Реалистично. Пък и съставът на градското население, знаем, се е променил.

В селата често се изброяват по трийсетина къщи. При предположение от осем души за домакинство, се получават средни 240 души на село в 1500 г. Като знаем, че в регистрите обикновено вървят по трийсетина села към един град, получаваме наистина десетократно съотношение на селяни към граждани (което обяснява и обезбългаряването на градовете към 1500, и възстановяването на българския им характер по-късно). Тоест предположението ни е добро. Сега да се върнем в 1315 г.

Механично прилагаме 10:1 за селяните спрямо гражданите в 1315 г., предполагайки, че несгодите се отразяват пропорционално и на едните, и на другите. Допускам, че броят на селата в 1500 и 1315 г. е приблизително същият, защото има изоставени села, но има и новоосновани.

Резултатът е приблизително:
– ок. 240 000 градски жители от ок. 20 града,
– ок. 2 400 000 жители на села, махали, колиби, малки градчета и крепости,
– тоест общо може би към 2 640 000 жители на българското царство към 1315 г. на територия от около 125 000 кв. километра, която е, грубо казано, изместена с шейсет-седемдесет километра на север от сегашните ни територии и включва българи, власи, арнаути, евреи, арменци, гърци, татари и пр.

Населението на също толкова голяма територия, изместена на юг в познатите ни граници към 1500 г. ще е вече по-малко и с донякъде изменен състав специално в градовете: общо може би към 1 550 000. Гандев предполага, че само 900 000 от тях са българи, но според мен е прекалил с черната боя.

Да направим още една проверка: колко селища трябва да са това общо? Казахме: ок. 20 големи града, ок. 30 села към всеки град и ще допусна може би още по половината, тоест по 15 пропуснати селищни имена на по-малки градчета, махали и прочие за всяка градска област. Значи имаме ок. 920 селищни имена за територия от ок. 125 000 кв. км. в 1315 или от 111 000 кв. км. към 1500 г.
Тук на пръв поглед имаме страхотно несъответствие с известни чужди документи. Защото разполагаме с минимум 13 000 (sic!) селищни имена за Англия още от 1086 г., когато е съставен регистърът Domesday Book. Това означава невероятна диспропорция на населението между Балканите и Британските острови, както и между XIV и XI в., което просто ми се струва невярно. Имаме и данните, че още тогава Лондон вече има приблизително 30 000 жители (сравним със Солун от четиринайсети век?!).

Имаме обаче и информацията, че населението на самата Англия е много по-разпръснато и че не надминава милион и половина по най-щедри преценки, тъй че много от селищните имена са само на самостоятелни стопанства. Над тринайсет пъти повече селищни имена при почти двойно по-малко население в много по-ранна Англия… на пръв поглед това издава грешка в досегашните ми сметки, но е съвсем реално като се вземе предвид, че повечето селищни имена в Domesday не са на села или на градчета, а направо на отделни стопанства. Сметката излиза. При това сме постигнали още едно потвърждение – за същата по размер територия сме получили най-ниска цифра във все още изостаналия XI век и в 1500 г. след войни и нещастия. Най-високата цифра на населението сме докарали към 1315, което е реалистично: минало е почти цяло поколение от последното голямо нашествие, а чумата и османците още не са дошли.

Следователно можем да предположим, че като оптимистичен максимум тези два милиона и шестстотин хиляди души са реалистични за България на Тодор Светослав (с Влашко, но без Македония).
Ако това е така, вероятно можем да допуснем някаква много оптимистична версия за два милиона и осемстотин хиляди българи в 1315 г., ако махнем Влашко и включим Македония.

Да проверим и това предположение: знаем, че населението на Франция достига размера си отпреди Черната смърт (1348 г. за Франция) чак към 1760 г.: ок. 20 000 000 души. Като имаме предвид, че дори в 1315-1346 Франция като територия вече е три пъти по-голяма от България и е една от най-урбанизираните територии в Европа (да си припомним грамадните готически строежи), сметката изглежда достоверна.

Ето: максимална оценка за ок. 2 640 000 жители на България и ок. 2 800 000 българи общо към 1315-1320 г.

Знаем, че към 1880 година българите общо във и извън България са ок. 5 500 000 (вероятно можем да допуснем, че са били около 3 000 000 към 1760 г., но няма как да го проверим). Към 1983 са почти 11 000 000 (плюс македонците и емигрантите), а днес може би са не много по-малко, но са много по-разпръснати. И около два милиона вече не се имат за българи. Динамика. Последното го споменавам заради скептиците, които мислят, че населението не може да се промени. Може – и още как.

Сега – да се върнем на нашите 2 640 000 хиляди при Тодор Светослав. Ако някой смята, че в Първото българско царство са били етнически по-хомогенни и по-многобройни – нека се опита да го аргументира. Аз не се наемам.

И ако някой смята, че в Античността „най-многобройният народ след индийския“ реално е надминавал тези твърде смели цифри за XIV в. – моля, нека също да се опита да аргументира мнението си. Но да го направи с данни. В коментар към предишния си постинг прочетох, че в Античността Италия и Галия имали по около десет милиона население. Вероятно става дума за Римската империя през II в., но искам да видя точно позоваване на изследването.

Извинявам се, че не цитирам подробно всичките си източници, признавам, в момента пиша малко или повече по памет. Погледнах само в „Цивилизацията на средновековния Запад“ от Жак Льо Гоф, „Обикновеният човек през Средновековието“ на Робер Фосие, „Падането на Константинопол“ от Стивън Рънсиман, „Domesday Book“, „Българската народност през XV в.“ на Христо Гандев, сборника „Българска военна история“ и „Фамилията на Асеневци“ от Иван Божилов.

Напълно е възможно да съм направил грешки, да съм допуснал неточности и прочие. Както казах, това е груб опит, чернова. Пък и не сам нито археолог, нито математик. Надявам се и други да пробват да направят своите чернови по темата.

Примерно за осми век, за десети век, за трети век. Моля, заповядайте 🙂