Из Европа броди призракът на сепаратизма („The National Interest“, САЩ)

Gordon N. Bardos

Над Европа е надвиснал призракът на сепаратизма. Регионалните движения за независимост и автономия набират сила из целия континент: в Белгия, Великобритания, на Балканите, в Каталуния и на Кавказ. Ако ЕС не се измъкне от кризата, която заплашва съществуването му, то, както показва историята, тези движения ще се засилят още, преобразявайки тази граници на Европа, коит са ни известни от последните 20 години.

Успехите винаги са съпровождали движенията за независимост и автономия по време на големите геополитически кризи в Европа. А такива сътресения се случват постоянно, през 2-3 поколения. Промените в европейския баланс на силите, предизвикани от обединението на Германия под ръководството на Бисмарк, и краят на Османската империя пуснаха в ход процесите, които през 1878 г. позволиха на такива малки държави, като България, Черна гора и Сърбия да получат международно признание на Берлинския конгрес. В края на Първата световна война през 1918 г. разпадът на великите империи (Хабсбургите, Османците, Романовите) предизвикаха ново прекрояване на границите на европейската карта. Такива страни, като Албания, балтийските републики, Чехословакия и Полша, отделяйки се от империите, към които принадлежаха, станаха пълноправни членове на световното семейство.

С края на Втората световна война през 1945 г. и с началото на процеса на деколонизация по целия свят се вдигна нова вълна на държавно строителство, защото европейските колонии в Африка и Азия получиха независимост.

През 1989 – 1992 г. премина четвъртата и последната вълна от създаването на държави в Европа. Вълната бе предизвикана от разпада на СССР. Върху това географско пространство, в което през 1989 г. се намираха три държави (Чехословакия, СССР и Югославия), днес съществуват около 24 страни. В глобален мащаб, цифрите рисуват картината много нагледно – през 1914 г., на прага на Първата световна война в света имаше 59 независими държави. Към 1950 г. те станаха 89. През 1955 г. те бяха вече 192.

И процесът още не е завършил. Балканите и Кавказ все още предизвикват кашмари сред картографите и дипломатите. Там бушуват конкуриращи се напъни за завземане на територии. Абхазия, Чечня, Нагорни Карабах, Южна Осетия, кюрдите в източна Турция и в северен Кавказ, турците в северен Кипър – всички те провъзгласяват в една или друга форма независимост или автономия.

Югоизточна Европа неслучайно създаде термина “балканизация”. Хърватите в Босна мечтаят да възстановят своята национална държава от времената на миналото. Сърбите нямат против Република Сръбска в Босна и Херцеговина да стане независима или да влезе в състава на Сърбия. Между другото, в района Санджак между Черна гора и Сърбия регионално мюсюлманско движение за автономия би било много щастливо да се обедини със събратята си от север и да създаде Голяма Босна. Сърбите в северната част на Косово провъзгласиха автономия от Прищина, а албанците от сръбската Прешевска долина в миналото заявяваха за желанието си да се обединят с Косово. Точно така албанците от западна Македония през 1990 г. провъзгласиха Република Илирида, а сега настояват за статус на федерална територия. Много българи смятат, че голяма част от източна Македония по право принадлежи на България. Сепаратистки настроените унгарци в Трансилвания постоянно предизвикват безпокойството на Румъния, а самопровъзгласения регион Приднестровие продължава да създава проблеми на Молдавия.

Засилването на сепаратизма в Западна Европа по време на последните 10 години е отражение на аналогичните проблеми на изток. Така се опровергава становището, че демокрацията и икономическото благосъстояние смегчават националистическото напрежение и сепаратистките стремежи. Сепаратизмът в Западна Европа се проявява в две форми: това е неприемане на съществуващите държавни формации (в Белгия, Испания, Великобритания) и неприемане на самия Европейски съюз. Както отбелязва неотдавна Чарлз Кинг, в Шотландия национализмът набира все по-голяма сила, отколкото в който и да е друг исторически момент от времето на Уилям Уолъс. В Белгия през последното десетилетие набира енергия фламандския национализъм. А в испанската Каталуния по време на регионалните избори през ноември сепаратистките партии получиха почти две трети от мандатите. Намиращият се в Брюксел Европейски свободен алианс днес включва в състава си 40 националистически и автономистки партии от целия континент. Настрани не остана дори САЩ – неотдавна 113 000 човека подписаха петиция в подкрепа на независимостта на Тексас.

Сепаратисткият натиск върху съществуващия в Европа геополитически ред се засилва от нарастващото обществено разочарование в ЕС. Проведеното през ноември 2012 г. във Великобритания допитване до общественото мнение показа, че значително болшинство (56%) би предпочело да излезе от ЕС. В Германия е проведено същото допитване през 2012 г. Картината се оказа същата – 49% от попитаните немци предполагат, че би им било по-добре, ако не са в ЕС.

Всичко гореказано е отражение на едно често игнорирано крехко равновесие, което съществува в Европа. Да, равновесието е крахко и показва, че дебатите около бъдещето на ЕС, а в определена степен и бъдещето на НАТО, съвсем не са стихнали. Ако ЕС рухне под своите вътрешни проблеми, то ще последва прекрояване на геополитическото пространство на Европа. Това ще даде възможност, ще даде и политическа територия за засилване действията на много скрити фактори на европейския национализъм. За съжаление, историческите примери показват, че създаването на нови държави обикновено се съпровожда с големи кръвопролития. Кървавото разпадане на Югославия потвърждава това правило.

Последното преустройство на геополитическия скелет на Европа се състоя през 1989 – 1991 г. Толкова огромни промени обикновено се случват през 2 или 3 поколения. Европа днес се намира в труден момент. Затова и говорим за приближаването на поредния подобен земетръс. Той е напълно уместен и актуален, макар да предизвиква определени съмнения. Политиците и учените харесват продължителността и стабилността на световния ред, макар тази стабилност често да е просто призрачна и илюзорна. “Хилядолетният Райх” на Хитлер, за щастие, нямаше дълъг живот. СССР също не просъществува много дълго. Прозвучалите през 1992 г. думи на един европейски дипломат за това, че предстоящите кръвопролития в Югославия представляват своеобразен “тест на Европа”, се оказаха най-точни. Изпитателен тест за Европа. А шестващите от тази страна на Атлантика разговори за “новия американски век” не преживяха войните в Афганистан и Ирак. Те скоропостижно умряха. Защото когато някой живее в необосновано благополучие, е много трудно той да види истинските проблеми, които се показват на хоризонта.