БАЛКАНСКАТА ГОЛГОТА НА ГЪРЦИЯ И СЪРБИЯ

Спомняте ли си югославските войни от 1990-те години? Със сигурност си спомняте. Тогава изборът се свеждаше до следното – дали да се европеизират Балканите или да се балканизира Европа. Каква е ситуацията сега? Нима Балканите са отново пред дилема? Да хвърлим поглед на Гърция: това е първата държава в региона, която влезе в ЕС. Направи го още през 1981 г. Тогава гърците считаха присъединяването си към Европейския съюз като своеобразна нова любов към демокрацията. Та нали в близкото минало държавата беше под властта на “черните полковници”! Може би точно по тази причина по време на 1990-те Гърция не се превърна в кървава драма – такава, каквато си причиниха сърбите, хърватите и босненците. В същите размирни години братята -славяни се убиваха взаимно – без усилие, без угризения, без трепвания в очите и сърцата.

Но Атина и тогава, а и днес се терзае около конфликта с Бившата Югославска Република Македония. Гърция продължава да твърди, че наименованието “Македония” принадлежи само на гърците. България няма отношение по темата. И в миналото, а и днес.

Но светът бе гмурнат във финансова криза – световна, корабокрушителна, неизбежна и вероятно фатална. И какво се случи с Гърция? Много просто – държавата бе върната в балканското блато. А какво се случи с бившите югославски републики? И тяхната съдба е лесно обяснима – бивша Югославия се разпадна, а държавиците й решиха, че е по-добре да се приютят под крилото на Европа. През 2004 г. Словения първа влезе в Европейския съюз. Вероятно през 2013 г. Хърватия ще я последва, защото всички преговори са завършени и остава само финализиране на споразумението.

Белград и Загреб изпълниха всички условия на европейците и предадоха на Международния трибунал тези, които Европа смята за военни престъпници. В болшинството си това са сърби и хървати. Проблемът е, че в бивша Югославия “военнопрестъпците” за Европа се смятат за герои в Сърбия. Но така или иначе, Сърбия получи статус на кандидат – член за ЕС, но идеята за “Велика Сърбия” е толкова сладка за западните ни съседи, колкото шоколад след тежък и изтощителен глад.

Нима наскоро проведените избори в Сърбия ще доведат до някакво разместване на пешките там? Едва ли. Очакванията бяха излишно приповдигнати, неоправдано позитивни и странно възторжени. Оказа се, че “най- европейският” кандидат, отиващият си президент Борис Тадич, отстъпи на крайния националист Томислав Николич. Но да припомним – Томислав Николич бе член на Радикалната партия в Сърбия, чийто лидер Воислав Шешел е очакван гост от съда в Хага. За Шешел в Сърбия се смята, че недостатъчно пламенно е отстоявал идеята за “Велика Сърбия”.

Сега остава да попитаме следното – с това почукване ли от страна на Сърбия ще се отворят европейските врати? Отговор не искаме, естествено. Защото го знаем. Интересното е, че Николич явно претърпява някаква фатална или театрална промяна и за разлика от миналото вече смята, че болшинството от сънародниците му считат, че само Европа е способна да изведе Сърбия от изолацията и единствено крепката прегръдка и тясното сътрудничество с ЕС може да гарантира икономическия скок на държавата. Така се случва понякога – хората претърпяват почти фантастична лична трансформация. Така се случи и с Николич – от най-яростен критик на Европа, той се превърна в нежен последовател на предходната европейска политическа линия.

Но ако си мислите, че перипетиите на Сърбия свършват до тук, грешите. На магистралата на Сърбия към Европа се забелязват две непреодолими височини. Едната е Косово, другата – Гърция.

Проблемът с Косово е общоизвестен – Белград не признава независимостта на Република Косово. Вероятно няма да се намери жив сърбин, който да смята, че Косово не е част от Сърбия. Тези настроения със сигурност ще са валидни докато на този свят има държава, наречена Сърбия.

Голяма част са сърбите, които и до днес живеят на територията на Република Косово. Едни се намират в гр. Митровица, а другите са разхвърляни по цялата страна. Европа лансира почти безумната идея за мирно съвместно съществуване между Косово и Сърбия, а отсъствието на официално признание за независимостта на Косово тя (Европа) смята за маловажно. Вероятно само с подобни лупинги и двете държави се надяват да приласкаят Великите сили от Европа да ги приемат в семейството си.

Но ако трябва да мерим балканските си синдроми с европейски аршини, трябва да признаем, че Косово за сърбите е нещо като Елзас и Лотарингия за французите. Това е тема табу или казано с други думи “кауза пердута”. Или казано по български – сръбският национализъм ще продължи да бъде забулен в мъгла до момента, в който някой или нещо успее да я вдигне. Т.е. мъглата в този регион е трайна, устойчива и плътна.

Проблемът е, че на Европа днес съвсем не й е до сръбските Елзас и Лотарингия, защото е болна от варицелата на Гърция. Тази политическа и икономическа шарка охлажда всички стремежи за по-нататъшно разширяване на ЕС. В Европа надават кански викове винаги, когато някой заговори за която и да е периферна държава. А България е точно такава. Е, от това следва, че сериозно ни хокат, драги братя и сестри. За нас Европа продължава да твърди, че е направила грешка и ни е приела прибързано и неразумно в семейството си.

Накратко и обобщаващо казано – Балканите отново са в центъра на европейския шахмат. От края на югославските войни изминаха около 20 години, но играта май никога не е свършвала. На Европа й трябваха нови, неусвоени пазари, нови трудови хора, нови потребители, нови консуматори и тя ги получи след разпада на Югославия и Източния блок. На Европа й трябваха гръцкото стратегическо местоположение и Европа си получи търсеното. С една дума – Европа завоюва Гърция и Сърбия чрез идеята за Европейски съюз. Сега, след изборите в Сърбия и след катастрофата в Гърция, остава да разберем следното – Балканите ли се европеизираха или Европа се балканизира.