„Защо бях нацистка“ („New Yorker“, САЩ)

Автор: Helen Epstein

В последно време много от жертвите на насилие започват да пишат мемоари, в които се опитват да открият и да се вгледат в лицето на престъпниците, причинили им толкова болка. Мемоари, написани от самите престъпници, се срещат извънредно рядко. Но преди 50 години бившата нацистка Мелита Машман публикува подобна книга.

Книгата «Fazit», публикувана през 1964 г., чието заглавие на английски е «Account Rendered», представлява мемоари на една жена, която на 15-годишна възраст става част от Хитлерюгенд, независимо от неодобрението на родителите. До началото и по време на Втората световна война Мишман работи в горните ешалони на управлението на пресата и пропагандата на Съюза на немските девойки, влизащи в състава на Хитлерюгенд, а по-късно ръководи изселването на полските фермери и настаняването на етнически немци във фермите им. Когато през 1945 г. на 27-годишна възраст я арестуват, те преминава през задължителен курс за денацификация и става независима журналистка.

Скоро след освобождението й през 1948 г. Машман пише писмо до бившата си съученичка-еврейка, с която я свърза близко приятелство. Тя не знаела следното: дали бившата й приятелка е успяла да напусне Берлин до началото на войната и дали е получила приятелката й изпратеното писмо. „Не знам дали ти си получила писмото, – пише Машман. – Аз често разговарях с теб, но никога не записвах разговорите ни. Сега чувствам, че трябва да направя това. Към това ми решение ме подтикна една достатъчно тривиална случка. На улицата ме заговори една непозната жена, при това, тя така наклони главата си, че веднага си спомних за тебе. Но коя е истинската причина, която ме принуди да седна и да ти напиша писмо веднага, щом се върнах у дома? Вероятно през годините, в които бяхме разделени, сама не осъзнавайки това, бях решила да направя рекапитулация на живота си“.

Книгата е написана под формата на дълго писмо. „Призовавам те като свидетел, – пиша авторът, мъчително опитвайки се да пресъздаде образа си от младостта, – защото аз съм длъжна да се постарая да преразгледам миналото си. Само ти си способна да ме накараш да бъда по-откровена, отколкото мога да бъда сама пред себе си“.

Машман добре разбира, че приятелката й ще възпиреме книгата като опит авторката да оправдае себе си, но пише : „Дори ако приемем, че съдбата ни ръководи, това не лишава човека от инивидуалната му вина, знам това. Надявам се, а смея да се надявам, че ти, вероятно, си способна да разбереш – не да ми простиш – тези погрешни стъпки, които извърших и за които сега съм длъжна да разкажа, и че разбирането ти може да се превърне в основа за продължителен диалог“.

През 1963 г. Машман подробно излага целите си в писмото си до Хана Аренд, в което тя изразява желанието си да помогне на свой бивш нацистки колега да преосмисли действията им и да помогне да други хора „по-добре да разберат“, защо хората (като нея) са били привлечени от Хитлер.

Бидейки умела литераторка и опитна пропагандаторка, разбираща силата на образите, детайлите и анекдотите, Машман се описва като момиче, което е достигнало пълнолетието си в условя на култура, пропита с позора от поражението на Германия по време на Първата световна война. „След като разбрах значението на думата „Германия“, веднага я заобичах – като нещо мистично и покрито с пелена от мъка“, – пише тя. Богатите й родители, които постоянно четяли вестници, и които били част от консервативната Немска Националистическа партия, нееднократно се оплаквали от „хаотичните разпри в парламента“ и от това, че милиони хора остават без работа, при това на вратите на съотечествениците им висели табелки „За амбулантни търговци и просяци – вход забранен“. Мелита съчувствала на тези хора – а също и на прислужницата, на шофьора и др, които работели в дома й. Една от прислужничките носела метална свастика под ревера на палтото си и трогателно разказвала за Хитлер, което в голяма степен подтикнало Мелита към решението „да избере пътя, който я направил различна от консервативната идея, към която принадлежало семейството й“. В книгата си Машман разказва за 12-те години, които извървяла с нацистите.

Книгата се появява във време, в което парламентът в Западна Германия обсъждал закона за сроковете в давността при престъпленията, извършени от нацистите. Някои критици смятали книгата за честна и откровена, други виждали в нея опит авторката да се оправдае и да избяга от отговорност. Някои бивши колеги на Машман, нацисти, които в края на войната умело успели да унищожат документи, сметнали книгата за предателство и така и не успели да й простят, че я написала.

В Германия книгата на Машман е преиздавана осем пъти (за последен път тя излиза през 1987 г.), освен това в някои училища тя дори била вкарана в списъка на задължителната литература за горните класове. Книгата се превръща в неотменна част от личните, публичните и научните спорове по германска история. Историците, занимаващи се с периода на нацизма – в това число Даниел Голдхаген и Клаудия Кунц – използват книгата като основен източник на информация. Специалистите по феминология се опитвали с помощта на книгата да изучат особеностите на мислене на престъпничките. Изследователите на мемоари използвали книгата като пример за неочакваните завои в разказа на авторката за самата себе си. Социолозите търсели в нея връзка между литературната работа и културния фон, в рамките на който тя се появила. Някои читатели поставяли под съмнение достоверността на разказа на Машман, нейните мотиви, а също и следното: била ли е тя в действителност немкиня или не. Те правели предположенията си по повод еврейската приятелка, към която мемоарите били адресирани: била ли тя измислица, събирателен образ ли е или реален човек?

Никой не успял да отговори на тези въпроси, защото скоро след публикуването на книгата авторката изчезнала от полезрението на обществеността. Тя открила своя гуру, Шри Анандамайи, жена, която в Индия наричат „живата светица“. Машман приела индийско име, живеела в индийски ашрам и пристигала в Германия само веднъж на 2-3 години, за да се срещне със семейството си.

Не знаех за съществуването на Мелита Машман, докато един от приятелите ми, бившият редактор Артур Самюелсън, не ми разказа за нея – това е една от най-интересните книги, които някога съм чела. „В тези мемоари видях човек, който е всмукан от потока на историята, – ми каза Самюелсън. – Човек, който по всякакъв начин се опитва да намери смисъл так, където просто е липсвал смисъл, и да разбере, защо някога тези неща са имали значение. Човек, чията добра страна е била унищожена от нацизма“.

Открихме роднините на Машман в Германия и Франция. Според думите на една близка на авторката, която сега вече е над 90 години, след войната Машман трудно се е разбирала с хората и не е успяла да подреди живота си. Тя пътешествала, посещавала различни университетски курсове и пишела статии за вестници. През 1962 г. заминала за Афганистан и Индия, а след публикуването на мемоарите й решила завинаги да напусне Германия.

Дагмар Риз, автор на «Growing Up Female in Nazi Germany» („Животът на момичетата в нацистка Германия“), е една от учените, които и до днес се интересуват от личността на Машман. Тя си спомня, че веднъж се натъкнала на текст от есето на Ирмгард Кльоне, в което тя пише, че еврейската приятелка на Машман съвсем не била литературен образ, а реален човек: това била Мариана Швайцер, дъщеря на лекаря Ернст Швайцер и Франциска Кьорте-Швайцер, живеещи в Берлин. Потърсихме я в дома й в Ла-Джола, щата Калифорния.

На 95 години Швайцер е удивително енергична, проницателна и работеща жена, която се занимава с йога и до днес е доброволец в Музея на човека в Сан Диего. Тя ни разказа, че през пролетта на 1933 г., когато навършила 15 години и когато започнала да изучава латински и математика, майка й я преместила в друго училище, където те с Мелита станали най-добри приятелки. Те заедно пишели домашните си, обсъждали прочетените книги и споделяли тайните си. „Мелита беше вежлива и общителна, общественичка, – спомня си Швайцер. – Беше й скучно у дома, с нейните традиционни и консерватилни родители, а влизането й в нацистката организация беше своеобразен бунт против тях. Моите родители бяха по-прогресивни хора, притежаващи художествен вкус, затова аз по-скоро бях слушател и наблюдател“.

Отначало Мариана и Мелита имали еднакво мнение по политическите въпроси. „И двете бяхме идеалистки, искахме да направим света по-добър, но тя искаше да направи по-добър света на немските нацисти, а аз исках да променя света на цялото човечество. Постепенно приятелските ни дискусии ескалираха в сериозен конфликт. Мелита влезе в Съюза на немските момичета, хитлеровска младежка организация, и се превърна в 150 % нацистка. Аз изпаднах в ужас. Тя ме уговаряше да посещавам събранията, на които трябваше да говори Хитлер, искаше да ме въвлече във вярата си. Аз откровено й признах, че Хитлер ми изглежда като истеричен фанатик и че не разбирам, как подобен образован и интелигентен човек, като нея, може да му се възхищава. Тя ми отговори, че не съм способна да оценя величието му, защото в мен тече еврейска кръв“.

80 години след този разговор Мариана си спомня, че тази забележка й се сторила нелепа. До 1932 година тя и не подозирала, че „в нея тече еврейска кръв“. Семейство Швайцер празнувало Рождество и Пасха, посещавало лютеранска църква. Според хитлеровските стандарти, майка й принадлежава към арийско семейство, но в същата година баща й разбрал, че родителите му били евреи. Перспективите за семейството на Мариана коренно се променили.

Доколкото Мариана била еврейка само наполовина, на нея й разрешили да остане в училище. През 1936 г. Малита внезапно изчезнала. По думите на Мариана, тя била изненадата от това, че Мелита заминала, а не й казала нито дума, опитала да намери отговор на въпросите си от любимия учител, доктор Флашар. Родителите на Мелита решили, че тя трябва по-усърдно да работи, за да издържи изпитите, затова те я преместили в училище-интернат. (В мемоарите си Машман пише, че те я изпратили, за да ограничат активността й в нацистката организация).

През есента на 1937 г. Мелита се върнала и се опитала да поднови приятелството. В книгата си Машман признава, че Гестапо я заставило да шпионира семействата, които били заподозрени в провеждането на антинацистки събрания у дома си.

Вечерта на 1 ноември група хора от Гестапо влезли и обискирали дома на Швайцер. Там не открили никакво тайно събрание, но арестували по-голямата сестра на Мариана за заговор с цел държавна измяна и я изпратили в концентрационен лагер, където тя била до юли 1938 г. Майката също била арестувана, но след седмица я пуснали. „Взех я от затвора и никога няма да забравя колко жалка изглеждаше тя, колко лошо миришеше от нея, – пише Мириана. – И до днес ме е срам, че външността на мама тогава предизвика в мен отвращение“.

По време на Кристалната нощ, през ноември 1938 г., Ернст Швайцер бил арестуван и жестоко пребит, след което Франциска Кьорте-Швайцер удвоила усилията си в опит да изведе семейството от Германия. Болшинството членове на семейството искали да останат в Берлин, но Мариана, спомняйки си за американските приятели, които ги посещавали, когато била още дете, си мечтаела да живее в Калифорния. През 1939 г. тя заедно с баща си заминала за Англия. Мариана разбрала за началото на Втората световна война на борда да океански лайнер, който пътувал за Ню Йорк. По-голямата й сестра останала в Германия, омъжила се за ариец и до края на войната родила двете си деца. Един от братята на Мариана загинал, сражавайки се за Германия на руския фронт. Родителите й и другият брат пристигнали в Ню Йорк преди края на войната. В продължение на тези шест години Мариана ходела на училище. Тя три години се обучавала в колежа Брин Мор, завършила го и през 1945 г. получила диплома за магистър по антропология в Йейл. Омъжила се и тъкмо вече била позабравила немски, когато през октомври 1948 г. майка й й предала първото писмо от Мелита.

„Изминаха 11 години от световната война, – пишела Мелита. – Тогава ние бяхме деца, сега сме хора, върху които животът постави своя отпечатък…Възможно ли е да се върнем към нашата така удивителна младежка дружба?“

Мариана не може точно да си спомни, но тя почувствала, прочитайки пова писмо, че няма да му отговори. През февруари, юни и август 1950 г. тя получила още няколко писма, в които Мелита признавала, че шпионирала семейството й, и пишела „винаги ме е било срам за това, което се случи през 1937 г.“. И „щастлива съм, че живеете в САЩ и се отнасяте отрицателно към всичко немско, докато аз се опитвам да възстановя връзките си с хората и да възобновя нашето приятелство“.

През 1954 г. Мариана заминала за Панама, където мъжът й работил към ООН. Там преподавала немски в Националния университет. През 1963 г. Гьоте институт я поканил, както и няколко други преподаватели, да посетят Германия. Мелита поддържала контакт с тези членове от семейството на Мариана, които останали да живеят там, тя умолявала Мариана да пристигне при нея. През пролетта на 1963 г., малко преди излизането на мемоарната книга, Мелита връчила ръкописа на Мариана, която го прочела, след което останала през нощта в дома на Мелита, за да обсъдят книгата.

„Ако кажем, че срещата ни премина не твърде добре, би било сериозна деликатност, – разказва Мариана. – Аз бях абсолютно шокирана от това, което четях. Не съм и подозирала за мащабите на дейността й по време на войната. Бях смутена, уязвена, потресена, просто не знаех какво да говоря. По време на сбогуването ни тя плачеше. Аз – не. Оглеждайки се назад, мога да кажа, че тя се държеше открито и откровено, аз – не. Повече не сме се виждали“.

През 1964 г. Мариана се връща в САЩ и започва да преподава немски език в Калифорнийския университет. Тя не желаела да се потопява в емоционалния хаос на Мелита, „независимо от това, че тя продължаваше да ми пише от Индия, където стана ученичка на индийско гуру. Отхвърлих опитите й да възстановим отношенията си. Макар да обичам много родините си в Германия, отхвърлих и цяла Германия“.

На 88 годишна възраст, преглеждайки бумагите си, Мариана открива писма на Мелита. Тя събрала тези отрязъци от писмата, които й се сторили по-интересни, препечатала ги и изхвърлила оригиналите на писмата. „Не съм мислила, че някой ще се заинтересува от тях. Сега много съжалявам, че не съхраних нито едно писмо. Размишлявайки за това сега, 80 години след нашето приятелство, мога да кажа, че предателството на Мелита и унищожаването от Хитлер на това, което за мен беше ценно в Германия, станаха причина повече да не се смятам за германка“.

„Признавам смелостта й, че тя написа и издаде книгата си. През 1963 г. нито един от познатите ми не признаваше, че е бил нацист. Вероятно, тя е първата германка, която се опитваше честно да погледне в лицето миналото си. Нито един автор на книги тогава не можеше откровено да заяви: „Аз бях нацист, ето защо“. В мемоарите си тя, без съмнение, ме представя в положителна светлина, с уважение и разбиране. В края на краищата, Мелита осъзна целия ужас на нацизма. Струва ми се, че книгата е нейната молба за прошка“.