Суеверията: Сирените

Автор: Ангел Марчевски
В гръцката митология, сирените са зли същества, примамващи моряците с прекрасния си глас с цел да ги погубят. Визията им варира в зависимост от дадения автор или художник, който ги изобразява, но при всички положения представляват гротескни полуптици, полужени. Броят им също е различен, като от две или три могат да достигнат цяло множество.

Сирените са споменати от Омир при премеждията на Одисей. Преминавайки покрай острова им, хитрият военачалник наредил на подопечните си да запушат ушите си с восък, а самия него да завържат за мачтата, като не го освобождават в никакъв случай преди да отмине опасността – толкова голямо било любопитството му да чуе неземната им песен. Сходно препятствие срещат и Язон и неговите аргонавти. На тяхна помощ обаче се притича Орфей, съумявайки да изтръгне толкова божествена мелодия от струните на своята лира и да изпее толкова красиви песни, че да заглуши дори омайния глас на сирените.

Всъщност, трудно може да се обясни това, което разказват легендите – сирените се срещали само по най-отдалечените морски краища, назовавали всеки от моряците по име, а песента им докарвала и най-здравия морски вълк до пълно изглупяване, оставяйки само звуковите му възприятия.

В митологията, разбира се, обяснение за това има – като чеда на речния бог Ахелой и някоя от трите музи, сирените наследяват едновременно стихийния нрав на баща си и божествения глас на майка си. Дали обаче има и нещо повече зад това, освен фантазията на античните стихоплетци?

Една от най-очевидните постановки е, че просто става дума за алюзия с леконравните пристанищни девойки, и наистина – особено при безкрайно дългите плавания в миналото – подобно твърдение е изключително вероятно. Все пак обаче, има и други варианти, някои от които доста любопитни.

Цял разред морски бозайници носи наименованието Сиренови, но тук произходът на името е точно обратният – градските легенди твърдят, че тези доста редки, всъщност, животни са били бъркани с русалки от изтощените моряци, което в крайна сметка, след известна митологична каша, е довело и до наименованието им. Иначе те са изцяло водни животни, а и се срещат по тропическите ширини, което ги отдалечава доста от легендите.

Все пак, други морски бозайници – от семейство Тюленови – може би повече биха могли да бъдат сбъркани със сирени, имайки поне навика да се излежават по самотни плажове. Друг е въпросът обаче, че звуците, които издават, спадат в категорията на грозен, дрезгав рев.

Значително по-вероятно е все пак да иде реч за съчетанието от отделни фактори и самото състояние на моряците при продължително плаване, особено пък в Античността и нейните гребни или гребно-ветроходни съдове. Като изтощението определено може да се приеме за водещо сред тях. След денонощно гребане, опъване на платната, изгребване на водата и подобни изтощителни задачи, съвсем не е невероятно изтощеният организъм да изпадне в известно умопомрачение. Добавете към това и постоянното клатене по вълните, стреса от дългите пътувания и ограниченото пространство, и получавате великолепна рецепта за халюцинации. А в крайна сметка, халюциниращият моряк ще види каквото иска (или не иска) да види, като представата за сирените подтиква към отприщване на въображението – не е като по някоя морска птица, особено по-близо до крайбрежието, а това, че и защо моряците фантазират женски прелести едва ли има нужда от излишно обяснение.

Може би най-интересната теория, обяснява легендата с явление наречено „гласът на морето”. Въпросният глас представлява нискочестотни вибрации, с честота малко под 20 херца. За този инфразвук е доказано, че въздейства подсъзнателно на човека организъм, причинявайки широка гама от психологически реакции – от главоболие и нервност, през безпричинни промени в настроението (гняв, силна скръб, щастие), или безчувственост, до халюцинации. Някои по-крайни теории твърде дори, че може да доведе и до смърт. Въпросното явление съпровожда по-силните морски бури и се нарежда сред причините широка гама животни да предусещат някой бедствия – обикновено слухът им е в по-широк спектър от човешкия.

Кой знае, може би наистина Одисей и неговите другари преживяват среща с „гласа на морето”, или поне я е преживял Омир, след което я е интерпретирал по начина, който му е бил достъпен – което определено звучи по-приемливо от криво видяни тюлени в далечината. А може би пък наистина легендарният поет просто е дал своя дан на песнопойните пристанищни девойки.