Битката около еднополовите бракове е симптом за гноясване на политическата система
Революциите често избухват в резултат на неочаквани пукнатини във вече слабата власт. Доколкото коментарите във Франция се въртят вече не само около кризата, тресяща и правителството на Фр. Оланд, но и около предсмъртните хрипове на цялата политическа система на страната, напълно е възможно политиката за легализацията на еднополовите бракове, която е отличителна черта на президентстването на Оланд, да се превърне в онази капка, която ще препълни чашата на търпението на французите и ще пречупи хребета на Петата република.
Противниците на закона наелектризираха средната класа, младежта и част от привинциална Франция. В неделя на 24 март, независимо от пронизващия хлад, тълпата изпълни пространството от Голямата арка Дефанс до Триумфалната арка, протестирайки против приемането на този закон. На 13 януари, също хладен ден, те излязоха на Марсово поле. Някога подобна тълпа събираше рок-звездата Джони Холидей, става въпрос за милиони хора. Но полицията, очевидно, действайки по заповед на политиците, заяви, че демонстрацията е събрала само няколко стотин хиляди човека. Le Figaro в понеделник обвини полицията, заявявайки, че заснетият на 24 март от полицейски въртолет филм, който по-късно показа префектурата, е бил монтиран така, че броят на демонстрантите изглеждал скромен.
Режимът във Франция се разлага. Избухващото негодувание, подхранено от изявлението на сина на министъра на образованието на Франция Пейон в Туитър, където той на 13 януари написа, че „тези мерзавци“, излизащи на демонстрация, трябва публично да бъдат обесени, превръщат Мария Антоанета в твърде деликатна и учтива дама в сравнение с подобен род хора. Ако парижките протести се провеждаха на площад Тахрир, световните средства за масова информация щяха да извикат, че „френската пролет“ само след миг ще измете остарялата власт, особено с отчитането на това, че на протестите в Париж излизат главно младежжи на около 20-ина години.
Ако московската полиция беше започнала да трови със сълзотворен газ децата и жените така, както направи френската полиция на 24 март на Елисейските полета, или ако полицията в Москва бе започнала да бие младежите, мирно седящи след демонстрацията, както постъпи тя на 18 април, то световната полиция на нравите в лицето на CNN веднага щеше неистово да извиси глас от катедралата на голямокалибрената си публична риторика. Подобни репресии биха се изтълкували като признак на отчаяние на режима. Ако украинската полиция беше развалила палатковия лагер в центъра на Киев по време на „оранжевата революция“ през 2004 г., както направи това парижката полиция, хвърлила зад решетките на 14 април 60 противници на еднополовите бракове от палатковия лагер, то натовските танкове вероятно биха пристъпили към форсирането на Днепър, бързайки на помощ на оранжевите. Полицията дори записа имената на десетки хора в Люксембургската градина, защото те били облечени в блузки с лозунги против еднополовите бракове, били се събрали там на пикник. Полицията заяви, че това било несанкционирано политическо сборище.
Във вторник правителството побърза да разтегне отново закона за еднополовите бракове пред парламента, за да погаси масовото движение. Подобна параноя от страна на полицията е явен признак, че френската политическа система е безнадеждно болна. И това се доказва от събитията. В продължение на 30 и повече години всяко френско правителство губи следващите избори. Ако сте на повече от 50 години, то вие сте гласували на последните избори през 1978 г., когато действащото болшинство се задържа на власт. Никола Саркози успя да се добере до преизбиране от консервативното болшинство през 2007 г. , но само защото успя да се представи за новия бунтар против „ленивия крал“ и своя бивш наставник Жак Ширак. Към това добавете обстоятелството, че участниците в референдума за европейската конституция през 2005 г. й казаха „не“, т.е., отказаха да признаят целия политически модел – и ще се сблъскате с жестоката реалност, която показва, че френският електорат ненавижда своите политици и използва всеки шанс, за да гласува против тях.
Затова избирането на Оланд през май миналата година не бива да се смята за негова победа. По-скоро, това беше поражение на съперника му – и само това. Оланд беше избран с 48 процента от гласовете, ако включим в тях невалидните бюлетини, т.е., избраха го 39 % от избирателите. Избирането на Оланд беше крайно неизразително, отчитайки обстоятелството, че народът изпитваше отвращение от личната вулгарност на Саркози и към предателството от негова страна на избиранелите му. Но след изборите катастрофалния рейтинг на Оланд разби всички рекорди. Когато през март той стана най-непопулярния президент след десетки месеци разполагане във властта, рейтингът му беше едва 31 %. Сега той е 26.
Непосредствената причина за кризата се корени в отхвърлянето на Оланд от същите тези избиратели, които гласуваха за него през май. Френцузите от региона на Карибско море и Индийския океан, французите от Бретан, където левите са извънредно силни, както и в Шотландия, въстанаха против еднополовите бракове. Най-големият френски вестник Ouest-France, чията редакция се намира в Рен, застана против Оланд. Комунистът Жан-Люк Меланшон, който обезпечи победата на Оланд, подкрепяйки го веднага след първия тур през май миналата година, сега напълно се отрече от него, вярно, заради икономическата му политика.
Но дълбокото обяснение за мощните настроения в обществото се коренят в това, че във френското законодателство бракът е свързан с правото за създаване на семейство. Сега във Франция гейовете не могат да осиновяват деца. Хомосексуалистите и лесбийките са лишени от правото да раждат деца с помощта на медицината. Във Великобритания това право бе легализирано на фона на общото безразличие в обществото, но във Франция много хора смятат, че това е неприемливо и е нетърпимо посегателство върху правата на детето. Следователно, протестите против еднополовите бракове са демонстрация в подкрепа на традиционното семейство, подкрепа на тази „нормалност“, която Оланд обеща да донесе със себе си в президентството, а после предаде народа си, заради интересите на разноцветното малцинство. (Неделната демонстрация в подкрепа на еднополовите бракове събра на площада на Бастилията едва няколко хиляди войнстващи привърженици). Дори Le Monde призна, че обикновено аполитичните хора демонстрират политическа активност по дадения въпрос. 50 % от французите от числото на подкрепящите еднополовите бракове, вероятно не знаят какво съдържа закона, защото 56-58% от тях казват, че те са против осиновяването на деца от хомосексуални двойки.
С други думи, този проблем разби френското общество, което се разпадна на глобилизиран елит и на консервативно настроен народ, който както преди вярва в семейството и държавата. Курваруването на Доминик Строс-Кан предизвика отвращение сред много французи, защото поведението му беше олицетворение на дълбоката връзка между международния икономически либерализъм и нравственото падение. Икономическата ортодоксалност на Оланд заедно с подкрепата му към еднополовите бракове е само мека версия на същото това явление – както и скандалното разобличаване на бившия министър на бюджета, който изведнъж се оказа със сметка в швейцарска банка (и който лъжете по този въпрос).
Острото разочарование от Оланд е предизвикано и от това, че този социалдемократически президент се превърна в стопроцентово копие на своя консервативен предшественик. Оланд, който преди изборите беше против мерките за жестока икономия, веднага след тях въведе същите тези мерки. Така той напомня Саркози, който беше избран чрез гласовете на радикалните десни, но който в „голямото си правителство“ започна да назначава социалдемократически министри. Военната авантюра в Мали се превърна в оландовската Либия.
Сходството между президентите е още по-видно от системната криза на капитализма. Нейн симптом са безкрайните смени на правителственото болшинство. Франция, както и останалата Европа, а и целия промишлено развит свят, влизат в състава на една-единствена политическа суперкласа. Тази суперкласа не само е наднационална – тя се намира над политическите пристрастия на социалдемократите и десните. Политиците на ЕС по-често се срещат помежду си, отколкото с изибирателите си. Ето защо избирателите систематично отхвърлят своите лидери, ето защо на демонстрациите излизат толкова много младежи. А подобна ситуация не може да продължи вечно.
Със сигурност предстои революция.
Оригинал на публикацията: http://www.spectator.co.uk/features/8895191/frances-revolutionary-road/
Светът днес 