Колко тъжно се чува дъждът през картонените покриви.
Колко тъжно живее моят народ във панелените блокове.
Идва работникът с тромава стъпка, влачейки краката си от тежеста на страданието.
Виж колко страдание има, колко тежи страданието…
Мъжът оставя бременната си жена и се губи нейде в терминала – поема своята съдба към неизвестността …
Днес е както вчера, утре е както днес – няма кръговрат в българския шибан свят.
Страданието на народа ми е постоянно…
Капитализмът ни е обгърнал като отровна паяжина.
Децата, цветът на земята ми, имат хиляди белези.
Децата, надеждата на България, днес са милионери на глисти, болести и празни надежди…
А там нейде в богатите квартали щастливо живеят кучетата на експлоататорите.
Може да не ми повярвате, но има училища за кучета. Богатите обучават кучетата си да им подават послушно вестниците…Богатите са доволни, когато обучат работника да прави същото – както кучето…
Колко тъжно живеят децата в панелните блокове…
China Kostadinova
Лондон, 2013 г.
