Обама отстъпва, Путин атакува („The Wall Street Journal“, САЩ)

Защо Владимир Путин показа кукиш в казуса Сноудън? Защото може да си го позволи.

Йозеф Йофе

„Крайно сме разочаровани“, – каза прес-секретарят на Белия дом, когато Москва предостави убежище на разобиличителя Едуард Соудън. Много вежливо и сдържано изказване. Вашингтон се блъсна днес с най-сериозния си провал на контраразузнаването от времето, когато чрез Розенберг преди 60 години ядрения секрет попадна в ръцете на Сталин.  Сега в ръцете на руснаците се оказаха твърдите дискове на Сноудън, от които могат да се изкопаят повече тайни, отколкото биха могли да набавят батальон шпиони.

В ръцете на Владимир Путин се оказаха безкрайно количество материали, които биха могли да поставят САЩ в неловка ситуация. Сега той може да ги огласява постепенно, по свой избор, измъквайки ги от Сноудън. Той може да заплашва и с разкритие на тайни, за да принуди Вашингтон да се държи добре. След подобна катастрофа фразата „крайно сме разочаровани“ прилича на дипломатически еквивалент на недоволна гримаса, която не подобава на велика държава.

Защо Владимир Путин реши да покаже на САЩ кукиш, поигравайки си шест седмици на котка и мишка? Защото той може да си позволи това. Той прецени Барак Обама и реши, че там няма нищо особено, ако перифразираме изявлението на президента по повод съобщението на Държавния департамент за Бенгази.

Руският лидер проучи слабите места на Обама от момента на инагурацията му през 2009 г. Отначало той пристъпи към него с недоверие, а после все по-самоуверено и нагло. Всичко започна с речта в Кайро на Обама през юни 2009 г., когато той произнесе вежливи и приятни думи по адрес на Близкия Изток, включвайки и Иран. А няколко месеца след това Белият дом отстъпи на руснаците по въпроса за европейската противоракетна отбрана, против което те имаха толкова яростна позиция в миналото. Москва получи това, което желаеше, без да дава нищо в замяна, което е абсолютно недопустимо в политиката между велики държави.

Кремъл забеляза също, че Обама практически се отказа от военния вариант в решаването на проблемите с иранската програма за ядрено оръжие. Това беше забелязано и от режима в Техеран, който продължава за баламосва Вашингтон с преговори, приличащи на менует: поклон, завъртане, връщане в изходна позиция. В Либия САЩ „ръководеха в сянка“, в Сирия СЩА нищо и никак не ръководят. Съкращаване на военния бюджет – това днес е напълно в реда на нещата.

Нещо попречи ли на Владимир Путин да копае все по-дълбоко и по-дълбоко?

Замислете се за ръкавиците, които Русия хвърли тази година. Първо – доставката на режима на Асад в Сирия на съвременни противокорабни ракети „Яхонт“. Тези ракети, които е трудно да се намерят и още по-трудно да се унищожат, създават сериозна заплаха за ВМС на САЩ, защото са разположени в източното Средиземноморие. Израел сметна това за толкова сериозно нещо, че на 5 юли изравни със земята склад в сирийския пристанищен град Латакия.

Москва както и преди отрича, че е доставила на Асад мобилни ракетни комплекси С-300. Модернизираната версия на ракетите С-300 ПМУ-2 ще променят всички военни сметки, защото с тяхна помощ могат да се поразяват самолети и крилати ракети. Да, ВВС на САЩ могат да ги унищожат, но това няма да бъде такава лесна задача, както да бомбардираш Муамар Кадафи в Либия.

Освен това, както съобщава пресата, през пролетта руснаците са изпратили в източното Средиземноморие няколко десетки свои военни кораби. Това беше класическа демонстрация на сила тип 19 век, призвана да покаже решимост и да всее страх. Ако САЩ действително решат да застанат против Асад, ще им се наложи да изпратят в този район сериозна военно-морска сила. Но ще се решат ли в Белия дом да рискуват с военно-морски сблъсък с Русия просто така, за да свалят от власт непослушното момче? Така или иначе, патрулиращият в Средиземно море 6-ти американски флот отдавна си замина оттам, оставяйки само щабния кораб.

Кремълският сигнал е такъв: ние ще защитаваме нашата сирийска собственост, т.е. режима на Асад. Руснаците имат там як и закален екип: „Хизбулла“ е близо, Иран е в съседство. Държавният секретар Джон Кери полага усилия около израелско-палестинските мирни преговори, докато в същото време Москва и Техеран укрепват позициите си на средиземноморския плацдарм. А приоритет за САЩ през 1970-те години беше засилване присъствието си в Близкия Изток.

Америка при Обама слиза от пиедестала на великите държави, предпочитайки да „извършва вътрешно-държавно сроителство“, както непрекъснато говори Обама. В реч през май в Университета по национална сигурност, Обама обеща да приключи войната с тероризма и да прекрати използаването на безпилотни самолети, превърнали се в най-доброто оръжие за американците в епохата на „асиметричната война“. И Обама говори напълно сериозно. Миналата седмица Кери обеща „много, много скоро“ да приключи с атаките на безпилотните летателни апарати в Пакистан.

В политическата история на великите държави за първи път се случва нещо нечувано. Традиционно едни страни ограничаваха мощта на други държави, водейки безкрайна борба с натиск и контра-натиск. А сега господстващата свръхдържава сама предлага да неутрализира себе си, а за целта врагове не са нужни. Страната, изобретила в епохата на студената война стратегията на ограничаване, днес ограничава сама себе си.

Затова не бива да виним Путин, защото така се държат амбициозните държави, укрепвайки позициите си по периферията. Така постъпва днес и Китай във войната на нерви, заради няколко келяви острова в Южно-Корейско море. Америка се превръща в огрома държава от среден калибър от типа на Франция – държава, която все още демонстрира някакви великодържавни рефлекси, например в Либия и съседната Мали, но която вече не е в състояние да се занимава със световните дела. Когато европейците привършиха боеприпасите в Либия, американците трябваше да се намесят. Но ако Америка се откаже от глобалните си задължения, никой няма да ги поеме на свой гръб.

Основният проблем на Обама има философски произход. Както природата не обича вакуум, така и Обама е ненавистен за държавната система. Президентът, очевидно, смята, че САЩ може спокойно да си отиде, защото гиганти вече не бродят по планетата ни. Уви, безразличието винаги завършва с плачевен край. През 1930-те години хладнокръвни опортюнисти бяха нацистка Германия и имперска Япония. В наши дни тяхното място се зае от второразрядни държави от типа на Русия и Иран, а също и от „Хизбулла“. Тези сили днес са против САЩ. И се държат така, защото могат да си го позволят.

Обама често е сравняван с Джими Картър. Но Картър мислеше малко по-бързо. През май 1977 г. той обяви, че Америка „се е освободите от страха пред комунизма“. А когато през декември 1979 г. Съветите се втурнаха в Афганистан, той отбеляза дълбокомислено: „Тези действия…постигнаха в мнението ми за крайните цели на Съветите значително по-големи изменения, отколкото всички, които са били налице по време на пребиваването ми на президентския пост“.

На Джими Картър му трябваха само три години, за да разбере жестоката игра. Както и да разбере какво е необходимо да се направи, за да се превърне американската нация в „неповторима“ (терминът е измислен от друг президент-демократ Бил Клинтън). Обама, явно, е забравил, че преди година той произнесе точно такива слова: „Америка ще остане единствената незаменима и неповторима нация в света. Друга такава няма“.

Оригинал на публикацията: http://stream.wsj.com/story/latest-headlines/SS-2-63399/SS-2-294003/