„Стратегията на анакондата“ за първи път е формулирана по време на Гражданската война в САЩ (1861-1865) от генерал Уинфилд Скот, командващ армията на Севера. Същността на стратегията се състои в следното: да се блокират откъм морето и по бреговата линия вражеските територии, да се отреже достъпът до пристанищата и в резултат стратегически да се изтощи противникът. Подобно на анакондата, която смачква жертвата си, армията и морските сили на Севера трябвало да пресекат връзката между Източната и Западната част на Конфедерацията, да завладеят Мисисипи и така да задушат търговската дейност на южните щати, които били в абсолютна зависимост от доставките на промишлени стоки по море. Пасивният характер на стратегията не се харесвал на привърженците на бързото настъпление, но впоследствие планът бил признат за единствено правилен и бил реализиран от пълководците на Севера, което и довело до крайната победата.
След няколко десетилетия „стратегията на анакондата“ отново се оказала необходима по време на нарастващото съперничество между субектите в световната геополитика. Американският адмирал Алфред Мехен (1840-1914) я разпространил на планетарно ниво, създавайки концепцията „континентална стратегия на анакондата“, която трябвало да откъсне Русия (а впоследствие СССР) от изходите към топлите морета. Мехен смятал, че мощта на една държава се предопределя от възможностите й да притежава „морска сила“, а затова евразийските държави трябвало да се задушат в „хватката на анакондата“, лишавайки ги от брегови територии и недопускайки по този начин интеграция в рамките на континента.
Западът продължил да следва стратегията и по време на подкрепата си към Бялото движение (белогвардейците) по време на Гражданската война в Русия. Ако разгледаме картата, на която са видни основните територии, контролирани от белогвардейците и Червената армия, ще видим, че червените са контролирали вътрешноконтиненталните зони, докато белите са били разположени по периферията на Русия и се държали за бреговите зони, откъдето пристигала помощ от големите капиталистически морски държави.
Един от водещите западни геополитици, англичанинът Хелфорд Дж. Макиндер (1861-1947) през 1919 г. бил назначен за британски Върховен комисар в южна Русия и изпратен чрез Източна Европа за подкрепа на армията, оглавявана от А.И. Деникин. Той консултирал главатарите на Бялото движение. Показателно е и това, че всички военни действия до самия край на гражданската война се водели по схемата „червен център“ срещу „бяла периферия“, която достигала до морските граници и останките от разгромените бели войски напускали Русия по море.
В епохата на „студената война“ „стратегията на анакондата“ получила ново развитие. Американският стратег и теоретик Хенри Кисиджър (р. 1923 ) нарекъл тази стратегия „халката“. Била поставена следната цел – да се разпространи влиянието на НАТО върху цялата брегова територия на евразийския континент – от Западна Европа през Близкия Изток до далечния Изток. Това предопределяло и геостратегията на „студената война“. СССР се стремил да пробие блокадата, да скъса „хватката на анакондата“, САЩ и Англия – да превърнат влиянието си в необратим факт и максимално да го разпространят навътре в континента. За целта в бреговата зона на Евразия били разположени военни бази на НАТО (Организация на Североатлантическия договор, най-големият в света военно-политически блок, обединяващ болшинството държави от Европа, САЩ и Канада, основан на 4 април 1949 г., „за да защитава Европа от съветското влияние“), СЕАТО (военно-политически блок на страните от Азиатско-Тихоокеанския регион, 1955-1977 г.) и СЕНТО (често се използва названието Багдадски пакт, военно-политическа групировка в Близкия и Среден Изток, създадена по инициатива на Великобритания, САЩ и Турция, съществуваща между 1955-1979 г.), както и многобройни други военно-морски бази. От тази битка произтичат няколко особено жестоки конфликта: Виетнамската война, войната в Корея с последващото разделяне на Южна и Северна (континентална), войната в Афганистан, съветско-иранските и съветско-турските отношения, бойните действия чрез специални контингенти в Африка, Азия и Латинска Америка. Да, това беше сблъсък на атлантическата стратегия и евразийската стратегия.
Резултатите от „студената война“ подтвърдиха ефективността на стратегията. Значителни територии бяха отделени от влиянието на СССР (Русия), границите на атлантическито влияние бяха натикани далече навътре в континента. За да избегне пълното си поражение в геополитическата битка, Русия размаха запазения си съветски ядрен арсенал. Събитията от последните години показаха, че атлантическата цивилизация продължава да използва „стратегията на анакондата“ – разполага военни бази и системи за противоракетна отбрана все по-близо до границите на Русия, опитвайки се да вземе под контрол територии около руските граници, свивайки „хватката на анакондата“. Точно по тази причина Русия е длъжна да укрепва отношенията си с такива държави, които няма да позволят да се затвори хватката около врата й – Иран, Индия, Китай, Сирия, Виетнам, както и да засилва геополитическото си влияние в Средна Азия и Закавказието, изтласквайки оттам англосаксонците, атлантическата цивилизация. Само последователна и проведена на базата на дългосрочна перспектива стратегия, насочена към интеграция на евразийското пространство, ще осигури победата над геополитическия противик и окончателното разкъсване на „хватката на анакондата“.
Автор: Александър Курамшин
Светът днес 