Архивите говорят
В зората на демокрацията американският посланик Сол Полански предупреждава: Кошлуков води неофашисти, а Константин Тренчев е първобитен и надменен!
Българските десиденти ще останат в историята ни – приемани и отхвърляни, донесли на хората възторг и покруса. Дисидентстовото у нас е най-тъмната мистерия на миналия век. Тя се забули още повече, когато започна публичното “преброяване на живите активни борци на демокрацията”. На прага на промените тези хора се появиха пред тв-камерите и площадите.
С вехти пуловери, брадясали
и стряскащи със своя вид, новите герои на “съпротивата” излязоха на обществената сцена. Хората дотогава бяха чували за Желю Желев, Радой Ралин, Блага Димитрова и Стефан Продев, но за първи п ът видяха площадните оратори от началото на 90-те Петко Симеонов, Петър Гогов /!?/, Петър Дертлиев, Георги Спасов, Константин Тренчев, Емил Кошлуков… В архивите се пазят различни доклади на западни дипломати от това време, които от София са изпращали до своите правителства пространни анализи и психологически портрети за новите лица на опозицията. Повечето от тях днес звучат доста странно.
“В България няма сериозна опозиция – твърди г-н Геншер, външен министър на Германия. – Това е магма, духне ли по-сериозен вятър, нищо няма да остане! С такива лидери може да се правят само панаири.” В тази оценки му приглася и държавния секретар на САЩ по това време Джеймс Бейкър: “Това ли е опозицията? Ами, че те повече приличат на ваксаджии, които са забравили да си лъснат собствените обувки”. Възклицанието на първия US-дипломат е след един прием в “Шератон”, на който искал да се запознае лично с българските дисиденти. Когато журналистите го запитаха какво мисли за лидерите на СДС, той само се усмихна и махна с ръка…
Един от участници в шератонската среща си спомнят: „На 10 февруари, от 18,30 ч. в ресторанта на “Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Преди това зам-шефът на СДС Петър Берон бе във фоайето и се опитваше да отсее желаещите да се включат в десидентската „седянка” с Бейкър. Макар че в залата нямаше предварително обозначени места и указания за тяхното персонално заемане, по същество американците определяха както кой къде да седне, така и кой след кого да се изкаже.
Точно срещу Джеймс Бейкър бе настанен Петър Гогов, който неотдавна бе станал скандално известен, когато заяви на един от митингите, че “кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат докато още има есенно слънце”.
След ритуалните приветствия, поднесени от Жельо Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и Петър Дертлиев, за изказване “по същество” думата бе дадена на Петър Гогов. Той говори точно 34 минути, като в самото начало на изказването си, удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си. Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в “оратора”. Само след няколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка. Държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и останала така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на ораторската реч.”
Общо взето в подобна атмосфера протекла цялата среща в “Шератон” – американците били сащисани от първите си контакти с нашата опозиция. Най-категорично в това отношение се изказва американският посланик в София Сол Полански – неговата дума тогава добре се чуваше във Вашингтон. “Гладни момчета… – пише г-н Солански до своя департамент. – Ниско ниво! Няма сериозни, изявени лидери!” Посланикът прави съкрушителни характеристики на опозиционните лидери. Ето съвсем телеграфно част от оценките на Полански:
За Петко Симеонов – “психопат, става за дворно куче”. Според дипломата опозицията губи при наличието на такъв говорител като Георги Спасов. “Той е отблъскваща личност и нисък интелект”, се твърди в анализа на US-посолството.. Константин Тренчев – първобитен антикомунист, надменен. Милан Дренчев
е незговорчив и без бъдеще, земеделците ще спечелят ако го отстранят.
За Петър Дертлиев дипломатът съжалява, че като умен политик се съюзява с безавторитетни партии и това го прави “послушник и слуга” на случайни политически еднодневки. За Желю Желев Солански подхвърля, че е най-добре е да се занимава с наука. Същото пише и за Петър Берон: “Той е най-умният от всички и не мога да разбера защо се е захванал с политика и то в такава безавторитента компания?” Най-краен е амбасадорът за младия Емил Кошлуков: “Бъдете внимателни! Оттук може всичко да се загуби. За мен това студентско движение е неофашистко движение. Те могат да доведат страната до въвеждане на военно положение! Г-н Кошлуков е всичко, но не и политик…”
Сред рандевуто в “Шератон” из столицата тръгва скандална листовка, размножавана на ксерокс от клуб “Гражданска истина”. В нея като в коктейл са събрани мненията на западни политици за нашите опозиционни лидери. С малки изключения те са изцяло негативни. Днес прочетен този лист може да мине и като “активно мероприятие” на специалните служби, които по това време още са в разцвета на силите си.
Дали дисидентството е дело на Държавна сигурност – този въпрос ще витае още дълго време в пространството. Някои отговори идват от архивите. През 1991 г. питах пенсионираният началник на прочутото Шесто управление на ДС, генерал Антон Мусаков казва: “В България нямаше дисиденти! Имахме много добра художествено-творческа интелигенция – нямахме никакви проблеми с нея. До 10 ноември 1989 г. тя беше вярна на режима. Имаше несъгласия повече със самия партиен и държавен глава. Но дисиденти нямаше.” Генерал Мусаков при всички случаи е пристрастен – нямаше никакви намерения до края на живота си да разкрива внедрените си агенти в интелигенцията. А те бяха в Клуба за гласност, в “Екогласност”, а по-късно и в СДС.
Автор: Д-р Боян ЗАХОВ
Източник: http://www.nabore.bg/statia/djeims-baker-opozicionerite-vi-prilichat-na-vaksadjii-227-14
Светът днес 
Не съжалявам нито за миг от онова време. Тогава се почувствах най-свободен, вдъхновен, ентусиазиран. Сега разбирам, че нашият ентусиазъм бе използван от мнозина нечистоплътни личности да направят кариера в политиката; ясно ми е, че много от тогавашните лидери бяха сътрудници на ДС – това е и причината, поради която в България не се проведе незабавна лустрация както в Чухословакия и Германия. Това е и причината сега да сме на това дередже. Но споменът за емоциите си остава, споменът за това как се чувствах истински жив!
Бил си глупак. И щом не съжаляваш за нищо, – значи все още СИ.
Да, точно така беше. Мерзавците и агентите използваха ентусиазма и вдъхновението на младите хора, мечтата им за повече свобода. И с тяхна помощ извършиха чудовищни престъпления. Хвърлиха страната в робство, разграбиха я – заедно с чуждите банки и корпорации, и я унижиха, както не е била унижавана даже след Берлинския или Ньойския договор. (Защото тогава поне останалата част от България беше суверенна, докато сега суверенна България вече просто не съществува.) И колко странно, направо уникално и подходящо за учебниците по политология, беше сливането на агентурния апарат на бившите „врагове“… Съвместната им работа – с една и съща цел… Кадрите на ДС и на западните агентури работеха рамо до рамо и си сътрудничеха. СДС и повечето „дисиденти“ и „демократи“ бяха всъщност продукт на „комунистическата“ държава. Външно изглеждаше, че има някакво противоборство, нещо от типа „СДС против БСП“… Докато всъщност зад кулисите имаше завидно единодушие. Освен по един въпрос – кой именно трябва да налапа повече. Всички дупитати с възторг и единодушно и приеха проекта „Ран-Ът“ (както и го поръчаха, впрочем). Точно така всички работеха за едно и също нещо. За личното си обогатяване. А цената беше унищожаването на България и геноцида над българския народ. (Подробности…)
Съвършено вярно. Но как да го разберат слепци с очи?