Политическият паралич на Щатите

Огромният военен бюджет и мощта на корпорациите не помагат на Вашингтон: САЩ губят способността си да решават вътрешните си проблеми и да печелят битки на международната арена. Това написаха тези дни популярните американски издания The Nation и The Huffington Post.

Според автора от The Nation, в съвременна Америка са се сформирали два силови центъра. Това не е двойката президент – Конгреса, а системата за национална сигурност и корпорациите. И колкото по-мощни са тези два сектора, толкова по-малко САЩ са способни да удържат властта в нейната традиционна функция вътре в страната, както и зад граница. В резултат политическата система на страната е парализирана: Конгресът и президентът не могат да постигнат консенсус по елементарни въпроси, например, за ремонта на пътищата.

Америка е абсолютно безпомощна отвътре. Във вътрешността си тя е мнима свръхдържава, – така характеризира ситуацията журналистът от американското издание.

САЩ хвърлят немалко средства за гарантиране на безопасността, поддържат стотици военни бази и форпостове по целия свят. Но американската армия е безсилна в борбата със световните безредици, а Вашингтон при цялата му военна и икономическа мощ изпитва немалко трудности, опитвайки се „да наложи волята си“ над другите държави. Според автора на статията, САЩ не могат „да трансформират мощта си в каквото и да е, напомнящо успех“.

Към горнеизразеното становище се присъединява журналистът от The Huffington Post Амитав Ахария – професор по международни отношения от Американския университет във Вашингтон. Според думите му, ако е силно да се каже, че САЩ преживяват упадък, то с пълно право може да се твърди, че Америка не е способна, както в миналото, да налага правила и да ръководи международните властови институции.

Ерик Познер от Чикагския университет открито заяви, че новият световен либерален ред, установен след разпада на СССР през 1991 г., изживява последните си дихания и е време Америка да се прости със световното господство.

„Извинявай, Америка, но новият световен ред е мъртъв“, – така той озаглави статията си в авторитетното списание The Foreign Policy.
Тези два центъра не са сформирани в САЩ вчера или онзи ден. Достатъчно е да си спомним за ролята на ФБР при Едгар Хувър и т.н. Що се отнася до ролята на корпорациите, то военно-промишленият комплекс винаги е играл решаваща роля във формирането на посоката, в това число на външната политика на САЩ. Истината е, че след края на „студената война“ влиянието му е леко подтиснато, но във времената на Клинтън се наблюдава извънредно засилване ролята на банките…

Много са признаците за засилване на корпорациите и специалните служби, както и за  отслабването на държавната власт в САЩ днес или в миналото. Авторите на статиите, за които говорим, са прави в едно – днес това явление придоби огромни мащаби.

Интересното е, че Обама искаше да оглави системата, надявайки се да я промени в известна степен, но в резултат системата го пречупи напълно. При Обама спецслужбите, доколкото можем да съдим по прочетеното в медиите, получиха още по-голяма автономия и влияние. Разбираемо е, че началото на този процес бе поставено още преди идването на Обама на власт: ролята на разузнаването се засили веднага след известните събития през 2001 г. и след приемане на т.нар. „патриотичен акт“…
Едва ли политическото ръководство на САЩ дава преки указания за подслушване на разговорите на политиците от Германия и другите европейски страни. Трудно е да си представим, че лично Обама е искал американските агенти да се внедряват в самия апарат на бундестага, за да следят как се извършват разследванията пре съдебните дела за разобличаването на агентите на американските спецслужби. А когато всичко това става известно на световната общност, ущърбът за американските интереси е тотален и необратим.

Що се отнася до корпорациите, разбираемо е, че всички ние живеем в епоха на глобализация, и трансатлантическите корпорации, които в огромното си мнозинство са американски, просто не могат да не играят сериозна роля. И затова тяхното влияние във външната и вътрешната политика на Щатите винаги е било значително. Но ако погледнем няколко години назад, при администрацията на Буш, оставаме с впечатлението ,че засилващото се влияние на корпорациите и спецслужбите е следствие не от неефективността на конкретната администрация. Повече от яссно е, че става дума не за слабост и недалновидност на един управленски отбор, а за пороци на системата.

Друга тема е жестоката битка между президента и висшия орган на законодателна власт в САЩ. Американската система предполага тясно взаимодействие между президента и Конгреса, особено при изработването на икономическата политика, при приемането на бюджета. Разбира се, за републиканците методите на Обама са неприемливи, но, напълно е възможно, причина за тези жестоки разногласия да са не само въпросите за медицинските застраховки и бюджета. Допускаме, че и двата лагера, и представителите на демократическата и тези от републиканската партия разбират, че за да съхрани Америка лидерството си в съвременния свят са им необходими нови инструменти. Но каквито и нови инструменти да се употребяват, единство между двата лагера не се наблюдава. На фона на тези неизгладими противоречия се засилва ролята на спецслужбите и корпорациите.

Целият 20 век се характеризира с изменения в съотношението между затворената в националните граници скрита власт и откритата представителна държавност.

Това ярно се проявява по време на Версайската конференция след Първата световна война, където представителят на наднационалните структури „полковник Хауз“ (Едуард Мандел Хауз, бел.ред) играе по-съществена от Удро Уилсън роля. При това първият е само съветник на президента. Подобна е ситуацията в Англия.
През 70-80-те години в света се случва нещо интересно – на власт в центъра на световната капиталистическа система идва новата хищническа млада партия на корпорациите, а в средата на 80-те нейни представители се настаняват в Белия Дом. Първият представител на корпорациите е Джими Картър, след който практически всички президенти на САЩ са поставяни на „трона“ от корпорациите. Да, и Джон Кенеди, и Ричард Никсън са поставени от корпорациите начело, но те все пак изразяват до известна степен интересите на държавата. В това отношение Никсън е последният президент на САЩ, който е повече президент на държавата, отколкото на корпорациите.

В резултат на „пълзящия преврат“, който започва с убийството на Кенеди и завършва с импийчмънта на Никсън, корпоратокрацията окончателно дойде на власт в САЩ. И какво стана? Стана това, което вече се забелязва и от американските журналисти: Конгресът и президента на САЩ са не нещо друго, а обикновени марионетки. Т.е., държавите се командват от корпорациите и разузнаването.

Това е много интересна тенденция в ядрото на капиталистическата система – увеличаване ролята на представителите на вонните структури и спецслужбите в управляващите групи: политическото пространство на традиционните структури – министър-председател, президент, парламент и пр. формално не са отменени като институции, но реално значението им в съвременния свят рязко спада. Достатъчно е да погледнем зигзагите на Меркел: тя говори едно, а върши обратното. Абсолютно ясно е, че канцлерът се намира под мощния натиск на различни структури.

За Обама няма какво да кажем – той е абсолютно зависим президент.

Трябва да признаем, че лошо познаваме реалната ситуация в самия връх на световната властова пирамида. Знаем кои са Рокфелер, Ротшилд, Барух, затворените структури. Но съществуват също около 150 корпорации (преди няколко години беше публикуван техния списък в едно от швейцарските списания), чийто интереси тясно се преплитат и същевременно си противоречат. Затова е трудно да се каже кой или кои точно стоят зад Обама. Както е ясно, крупните кланове от типа на Ротшилд и Рокфелер „не събират яйца в една кошница“, а присъстват във всички наднационални структури и тихичко захранват различни представители на политическите проститутки.

Дали нерешителността на Обама се обуславя от политически прагматизъм или е проява на интересите на транснационалните корпорации?

Нерешителността на Обама е свързана с това, че съществува някакво особено равновесие между различните групировки в световните структури. Точно това равновесие не му позволява да прави резки стъпки. В близките две години ще видим още много непоследователни действия на Обама, защото той прави всичко, за да усложни живота на своите „врагове“ – както на гражданката Хилъри Клинтън, която абсолютно не понася, така и на републиканците.

А какви са отношенията между разузнаването и корпорациите?

Известният политолог Самюел Хантингтън има блестящ доклад за отношенията между корпорациите и западните спецслужби, в който доклад той фиксира нещо много интересно: в средата на 70-те години спецслужбите на Запада – ЦРУ и МИ-6 – се приориентирват от държавите към трансатлантическите корпорации, като към по-динамични играчи на световната сцена. Това съвпада с горенаписаното: именно от 70-80-те години корпоратокрацията взема връх над държавата.

Вече е напълно сформирана симбиозата между най-големите разузнавателни служби и транснационалните корпорации, а ако отчетем факта, че разузнавателните служби винаги са били свързани със затворени наднационални структури, то се получава интересен триъгълник: корпорации-спецслужби-мафия. Впрочем, ако вземем предвид основните клаузи от криминалната глобална икономика, то тук спецслужбите твърде сериозно вече са задминали мафията. Около 90 % от световния наркотрафик в света, според оценки на специалисти, се контролира от три спецслужби – ЦРУ, МИ-6 и Мосад. Т.е., системите за национална сигурност са тясно свързани със световните транснационални корпорации и затворените наднационални структури, и една след това – с капиталистическата държава.

А какви тогава са интересите на  американското разузнаване и корпорациите в Украйна?

Корпорациите искаха да установят стопроцентов контрол над източно-едропейската зона. И работата не е само в шистовия газ, а и в контрола над всички транспортни потоци, в това число и наркотрафика. Тук са забъркани интересите на транснационалните компании и САЩ като държава и техния сблъсък с Русия. Русия и до днес си остава държава, способна да се противопостави на Щатите. Затова те не могат да допуснат съществуването на такава държава, каквато е Русия. За да решат руския проблем, американците се нуждаят от плацдарм на руските граници и такава популация, която при благоприятна ситуация би могла да бъде хвърлена срещу Русия.

Съвсем не е случайно, че на последното заседание на Билдербергския клуб в последния момент в програмата е бил внесен въпросът за руския президент. Той представлява опасност за Запада, защото чрез БРИКС може да създаде система, която би била способна да съсипе долара. Настоящата визита на Владимир Путин в Латинска Америка потвърждава тези опасения на западната върхушка. Затова интересите на корпорациите, държавите и части от наднационалните структури съвпадат – те формират таран за удар срещу Русия.

Но: не всички представители на световната класа са съгласни със случващото се, а това създава пространство за маневри, сходни с тези, които е вършил някога Сталин. Само припомням, че той умело се е възползвал от противоречията между Ротшилд и Рокфелер, в резултат на което американският капитал е взел активно участие в руската индустриализация и така е помогнал на руснаците да създадат този „меч“, с който бе разбит Вермахта.

Америка по своя военно-промишлен потенциал си остава свръхдържава. Но отслабването на традиционните институции президентство и парламент създават опасна ситуация, при която Америка става все по-непредсказуема. Щатите се намират на ръба на сериозни промени. Всички форми на управление и власт, с които сме свикнали от 20 век, в най-близко бъдеще ще бъдат изоставени като абсолютно ненужни, защото те са само фасада.

Апропо,
Неотдавна американските средства за масова информация говореха само за „битка срещу Русия“. Влиятелното американско издание The National Interest призова читателите си да се отнасят скептично към изявленията на най-големия вестник The Washington Post, който непрестанно апелира за по-сериози едностранни санкции срещу Русия.

Според журналистите от The Washington Post, Порошенко успешно води операцията в Украйна, защото отказвал да прави „нежелателни отстъпки“ на Москва. Но редакцията на The National Interest смята, че тъкмо Русия действа много сдържано пред заплахата от етническа чистка, надвиснала над рускоговорящото население в Източна Украйна.