„Светът днес“ уточнява, че статията не е предназначена за българските протестъри, но някои от така поставените в нея изводи могат да се възприемат и за доказателство за протестърската клоунада.
Пиер Рембер
Икономическият ужас на Виван Форестър: 1 милион продадени екземпляри от 1995 г. насам. Без лого на Наоми Клайн: книга, преведена на повече от 25 езика. Световен успех за документалните филми на Майкъл Мур, “алтерглобалистки” демонстрации, зараждане на “алтернативна” редакционна политика, хиляди масови обществени срещи, като имаме предвид интереса към анализите, поставящи под съмнение икономическия режим, лесно се убеждаваме, че вятърът на недоволството духа по цялата Земя, че приобщаването на образованите слоеве към “духа на капитализма”, често описвано като условие за съхраняването му, е разколебано, както и че хора с интелектуални професии (или стремящи се да станат такива), които подкрепят живеещите в несигурност народни слоеве, ще пропукат стените на либералния Вавилон.
Но докато се стигне до съскащия фитил до бурето с барут, се появява…известе проблем. Текстове, срещи, дискусии, демонстрации, акции: радикалната критика печели позиции, без обаче индивидуалните практики да показват значителна промяна, нито пък активистките организации да бележат наплив от членове, решени да съборят обществения ред. Сякаш преосмилянето на този свят не можеше да премине етапа на добрата идея, от която не се извлича никаква практическа полза. Независимо дали произтича от дискредитирането на политическата дейност или от отсъствието на алтернативен модел, тази повреда в системата се обяснява и с потиворечивото отношение, което образованите средни класи поддържат с критичното знание.
Както марксизмът, така и революционният синдикализъм изтъкват необходимостта работникът да овладее науката на своето нещастие според прословутите думи на Фернан Палутие, организатор на трудовите борси в края на 19 век. Само така немните работници ще бъдат в състояние да разкъсат булото на съдбата, да разберат механизма на експлоатацията и в крайна сметка да се обединят, за да я пречупят. Материалната сила може да бъде победена само с помощта на самата материална сила, отбелязва Карл Маркс през 1843 г. Но теорията също се превръща в материална сила, щом завладее масите…Независимо дали това просвещаване на народа ще се самоуправлява (революционен синдикализъм) или пък ще е отредено на политическа партия(ленинизъм), едно и също убеждение потвърждава този довод – критично еманципира тези, които го усвояват.
Но как го използват онези, които вече го притежават? Най-напред масовите събирания в Мило (юни 2000 г.), Ларзак (2003 г.) или Порто Алегре допринесоха за политическото образоване на средните класи. През януари 2008 г. професионалните алтерглобалисти от цял свят се стекоха на Социалния форум в Белем, Бразилия. Макар че много от тях бяха впечатлени от съдържателите дебати, някои изразиха съжаление, че на моменти проявата се превръща в международен панаир на недоволството. На територията на две университетски градчета ателиетата за размисъл и лекции, на които присъстваше бразилска публика главно от студенти и преподаватели, се намираха в съседство с куп щандове, където активисти на различни сдружения, подавачи на вестници и книжари марксисти се мъчеха да привлекат вниманието в конкуренция със застъпници на цялостното татуиране, продавачи на чай менте, казанджии, произвеждащи ракия от мехагонов плод, производители на гердани от зрънца и привърженици на легализирането на марихуаната…А после всеки пускаше кепенци, за да не изпусне безплатните концерти и празничните събития, организирани от делегациите.
Знание и удоволствие в едно – такава е рецептата и на местните синдикални форуми: салови на ангажираната литература, срещи-дебати на активистките баровие, книжарници на различни сдружения, импровизирани киносалони. Тези събития, първоначално предназначени да премахнат изолацията, да поддържат огъня и паметта за борбите или пък да набират хора, привличат все по-широка публика. Общинските власти ги толерират и понякога ги подкрепят, радвайки се, че подобен “принос към културното многообразие” решава с малко средства проблема с недостига в тази област.
Така с възхода на средите класи политическото образование се измести от работното място към тези развлекателни обекти. Вместо стачка като нагледен урок – лекция, личности, поканени заради умението им да привличат широка аудитория, говорят на трибуната, не много дълго, за да не “изморяват залата”. Така, вместо да стане материална сила, недоволството по-скоро се превръща в културно забавление с политически оттенък.
Уолстрийт джърнъл направи закачлив портрет на един от най-добрите френски съветници по протестите, Ксавие Рьону, говорител на движението “Непокорните”. “Той иска от студентите по 50 евро на човек за стаж по непокорство, пише книги, направил е игра на лява тематика, но се старае също така да разнообразява клиентелата си, насочвайки се например към все по-атрактивни области, като протибетските движения. Не можем, както ни приканва елементарният икономизъм на всекидневника, да сведем света на активистите от средните класи до пазар, на който хора, предлагащи протестни услуги, задоволяват търсенето на публиката, жадна за подривна дейност, в замяна на невинаги символични възнаграждения. Белезите на това консумирано недоволство обаче се откриват лесно. Изискването за бързи резултати е едно от тях”.
Колко наивно и по детски е да издигнеш собственото си нетърпение в теоретичен аргумент. Забележката на Фридрих Енгелс към избягалите в Лондон комунари се отнася за активисти, които по примера на Едуар Ваян са смятали Работническия интернационал за недостатъчно революционен, те са искали незабавен реванш над версайците. Можем да си представим с какво недоумение би реагирал Енгелс на десетките микродвижения, появили се през последните години: Комитет на хората без вратовръзки, Нелегална армия на въстаналите клоуни бунтовници, велонудисти, драскачи на рекламни плакати и други сеирджийски употреби на градското пространство.
Всяко едно от тях се характеризира не толкова политически замисъл, колкото с начина си на намеса. Тук виждаме бяла маска, там – пикници в супермаркетите с продукти, взети от щандовете. Подобно на кутиите с бонбони в някоя хлебарница, те предлагат на младата публика цветно разнообразие, от което всеки си взима, каквото иска. Няма организация, нито дългосрочна перспектива – за “активиста” ангажираността се свежда да “акциите”. Обявявам чрез sms или в Интернет сайтове, те имат незабавен ефект, оценяван според медийното ефективност.
От конвенционалната телевизя TF1 до месечният Текникарт “за познавачи” журналистите живо се интересуват от тези постижения, 
които лесно намират място в досието “60 хитри плана срещу кризата” на Нувел Обсерватьор между реклама на обувките “Хоукън Ребъл” и портфейла на някакъв “антистрес терапевт”, взимащ по 50 евро на сеанс. Герой на документалния филм по “Канал плюс” за “Новите недоволстващи”, Жулиен, на 27 години, със седем стажа, магистър, служител в НПО, обяснява, че не е тук, за да раздава брошури в снега при метростанция Кремлен-Бисер в продължение на три часа. Със “своя” колектив той привлича вниманието на пресата върху жилищния проблем, правейки импровизирани празненства в апартаменти под наем. Предупредените журналисти са също толкова многобройни, колкото и активистите, изправени пред яростния собственик и истински кандидат-наематели.
Така полученият ирониен и изместен образ на протеста контрастира с тежкия и сив образ, който медиите отдавна свързват с масовите демонстрации, чиито припеви понякога наистиа изглеждат извадени от някоя плоча на 78 оборота. От загнездилите се в умовете на икономическите структури консумираното недоволство заимства логиката на краткотрайното осъществяване: незабавна възвращаемост на базата на поето задължение!
Но всъщност бунтът щеше ли да бъде така лакомо консумиран, ако “екосистемата” от докторанти, изследователи, журналисти и публицисти, първоначално водени от желанието да променят света, в крайна сметка не бяха превърнали ангажираността в предмет 
на изследване, възприемайки собствените си проучвания за вид ангажираност? В едно забавно упражнение по “(само)осмиване” социологът Ален Акардо представя образа на “критичния мислител”, закован на работата си маса, той взима от купчината вдяво една книга за вредите от капитализма и необходимостта да му се сложи край, записва няколко бележки и я оставя върху купчинката вляво. След това започва отново. Когато критичният мислител не чете, той на свой ред пише книга, изпълнена с факти и числа, подкрепящи предните четива. Получава се труд, целящ да разясни на съвременните му вредите от капитализма и необходимостта да му се сложи край. Но с редки изключения произведенията а критичните мислители се четат от други критични мислители, които неуморно прехвърлят планини от книги от дясната на лявата купчинка.
Многобройните разкази на активисти, дисидентски списания, доклади от конференции за всякакъв вид подривна дейност или пък статии като тази показват, че във въпросната измислена история има нещо вярно. Така Акардо иронизира изминатия на обратно път от прословутите Тезиси на Фойербах, изложени от Маркс през 1842 г.: “Философите само са тълкували света по различен начин. А важното е да го променят”. Виктор Серж, Жорж Палицер, Симо Вейл, Еме Сезер…Много са тези, които със самоотверженост и скромност са се опитвали да го сторят през 20 век.
Консумираното недоволство се характеризира с отказа да се “вземе страна”, наблюдаван многократно сред интелектуалните професии, интересуващи се от радикалните идеи. След прожекцията на документален филм, чиято цел е да се констатира невъзможността да се критикува телевизята по телевизията, един зрител заяви, че е напълно съгласен с режисьора и едновременно с това напълно съгласен с водещия на телевизионна емисия, критикуваща телевизията. Две политически несъчетаеми позиции. Те обаче са “напълно” съвместими, ако гледаш филма като на приятен начин да се образоваш, хвърляйки отвисоко поглед върху две страни на един спор и техните аргументи, подобно на колекционер на пеперуди.
Признак на интелектуална изтънченост, способността да съпоставиш доводите за и против, да противопоставащ научна библиография на даден политически аргумент, дори да “мислиш върху самия себе си” показва колебанието на част от средните класи да застанат в окопите на социалната война, щом личните им интереси не са засегнати. Подобно на склонността да се защитават далечни и възвишени каузи, това предразположение е особено характерно за артистите или сред университетското съсловие, което Пол Низан разобличава през 1932 г. в Кучетата пазачи.
Сложен характер ли сте?, въпрос на Паризиен към певицата Зизи, тогавашна любимка на буржоата бохеми. Смятам, че съм парадоксална, многолика личност. Обичам да критикувам телевизията и обожавам да бъда там. Не обичам методите в света на шоубизнеса, но много обичам спектакъла “Музикални победи”…Често от хората се иска да изберат лагер. Аз обаче нямам желание. По примера на певците, слезли внезапно от облаците, за да протестират срещу компютърното пиратство, което застрашава авторските им права, дали зрителят на документалния филм за телевизията, споменат по-горе, щеше да отговори едновременно с ДА и с НЕ, ако въпросът в предаването се отнасяше до необходимостта да се закрие работното му място?
Стигнахме до най-важното. Дестабилизиране на интелектуалните професии, засегнати в публичния сектор от либералната политика, а в частния – от икономическата криза, обединява идеите и интересите. Безработицата удари преподаватели-изследователи, докторанти и журналисти, които сега набиват паважа и чукат по клавиатурата. Организирането и взимането на възвишени и благородни каузи, отново изглеждат възможни. Несъмнено те ще продължат да тълкуват света по различен начин. Но може би този път ще искат да го променят?
––––––––
Светът днес 