Финансирането
Природата на финансите се обуславя от обществения начин на производство и разпределение, от икономическия строй на обществото и от съответстващата му надстройка. Финансите съответстват на действащите във всеки икономически строй обективни икономически закони, продукт са на стоковото производство и на действието на закона за стойността, поради което са неразделна част от целия стопански живот.
Когато се изследват финансите в условията на централизираното планиране, би следвало да се подчертае, че на 9 септември 1944 година е извършена радикална промяна на обществения строй. Какъв е точно характерът на промените, вероятно социолозите, политолозите, историците още дълго време ще спорят. Независимо от това до какви изводи ще стигнат, отсега е ясно, че са налице всички елементи на решителни и бързи революционни промени.
Финансите са изключително важен инструмент в ръцете на социалистическата държава. Посредством държавния бюджет, кредита, общественото осигуряване, държавното застраховане, организацията на финансите на социалистическите предприятия, мобилизацията на средствата на населението чрез спестовността държавата при социализма осигурява необходимите парични ресурси, непрекъснатия процес на разширеното възпроизводство и удовлетворява различните държавни и обществени потребности. Тази огромна разнообразна финансова дейност при планомерната организация и мобилизация, при разпределението и използването на всички парични държавни и обществени ресурси, намира организационен израз във функционирането на социалистическата финансова система. Тя обхваща държавния бюджет, данъците от населението, дългосрочния и краткосрочния кредит, застрахователното и спестовното дело, финансите на социалистическите предприятия и организации.
С промените на 9 септември 1944 година възниква потребността от индустриализация на страната, от други форми и начини за развитие на селското стопанство и, разбира се, от разпределение, което да удовлетворява потребностите в областта на просветата, образованието, науката, изкуството и културата. В това отношение на цялата финансова система са възложени изключително важни и отговорни задачи. Като всеобхващащ акумулатор на държавните средства тя е призвана да съдейства за непрестанното увеличаване на натрупванията и за тяхното най-целесъобразно икономично изразходване.
Още в началото трябва да се подчертае, че финансите в условията на тоталитарната държава играят подчинена роля. За основен икономически закон се приема законът за планомерното и пропорционално развитие. Израз на действието и приложението на този закон е планирането в народното стопанство. Ето защо и законът за единния народостопански план се счита за основен инструмент за ръководство в социалистическата държава. Неслучайно в нито един доклад на министрите на финансите от 1950 до 1984 г. не липсва изречението, че държавният бюджет съответства на единния план за социално-икономическото развитие. Плановият характер на финансите при социализма се изразява преди всичко в органичната връзка между процесите на производството и разпределението, от една страна, и цялата финансова система, от друга. По такъв начин, чрез държавния бюджет, кредита и парите, финансовата система прониква дълбоко във всички страни на народното стопанство и оказва активно въздействие върху него.
Както е известно, развитието на страната след 9 септември 1944 г. започва при изключително тежки финансови условия. За периода 1939-1944 година инфлацията в страната предизвиква нарастване на паричното обращение повече от 11 пъти. Едновременно с това, докато през 1939 г. 26 на сто от парите, намиращи се в обращение, имат златно покритие, към края на 1944 г. този процент спада до 5 на сто. Индексът на нарастване на цените на стоките през 1944 г. е 514 на сто. Затова новата организация на финансите и на финансовата система е създавана едновременно с провеждането на редица крупни мерки в областта на икономиката и политиката. Със законодателни актове са иззети голяма част от средствата за производство, влиза в действие Законът за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти в полза на държавата. Със Закона за трудовата поземлена собственост е отчуждена притежаваната земя в размер над 200 декара, ликвидирани са вносните и износните търговски кантори, предприятията за вътрешна търговия на едро, отчуждени са инвентарът, стоките и други техни имущества.
От дистанцията на изминалото време може да се направи изводът, че в това отношение са допуснати значителни грешки. При отчуждаването на едрата градска собственост например се стига до абсурди – отчуждават се фурна, малка мелница, магазин или етаж от къща и т.н. Всичко това не е само плод на извращения при провеждането на законите за национализация, но е израз на генералната политика, която тогава се подчинява на принципа да се ликвидира и най-дребната частна собственост. През този период се създава държавният тютюнев монопол, по-късно държавният спиртен монопол, които обхващат изцяло търговията на едро с тютюн, със спирт и спиртни напитки. Държавата въвежда монопол върху външната търговия и контрол върху частните търговски фирми, които се занимават с внос-износ, регламентира условията за производство и създава смесени предприятия с държавно участие.
Важна роля за стабилизация на финансите и паричното обращение изиграва т.нар. Заем за свободата от 1945 г. Той е обявен за 600 хиляди, но се събират над 1 милиард лева. По-късно, както е известно, се провеждат още три заема за развитие на народното стопанство. Друго важно финансово мероприятие за стабилизиране на паричното обращение и за заздравяване на финансовата политика, е обмяната на парите през 1947 година. Тя е насочена срещу онези граждани, които са натрупали големи парични средства през войната. Банкнотите в копюри от 200 лева стари пари и нагоре се прибират и блокират в специални влогове в кредитните институти, след което се облагат с еднократен данък.
Национализацията на индустрията и частните банки през декември 1947 г. е стъпка на политиката за създаване на нови условия за развитие на централизираната икономика. Банковата система до 1947 г. е изградена върху класическия принцип за отраслови банки, в които са застъпени както краткосрочни, така и дългосрочни кредити. Такива са Емисионната банка, Земеделската банка, Търговската банка, Ипотекарната банка и други. С оглед на централизирането на кредитното дело и на засилване на контрола чрез лева върху дейността на държавните и кооперативни предприятия, с постановление на Централния комитет на Комунистическата партия остават само две банки – Българската народна банка и новосъздадената Българска инвестиционна банка. Национализирани са акционерните банки с български и чуждестранни капитали. След реформата Българската народна банка се превръща в единен емисионен и разчетен център на страната със задача да отпуска краткосрочен кредит на всички предприятия от държавния и от кооперативния сектор. На Българската инвестиционна банка е възложено да финансира, кредитира и контролира капиталното строителство. През втората половина на 60-те години Българската инвестиционна банка е ликвидирана, по това време е учредена Българска външнотърговска банка.
Национализирано е и застрахователното дело. Национализацията на частните застрахователни компании, между които и някои с чуждо участие, се посреща не особено добре от голяма част от заетите в тези сектори. Особено отрицателно влияние оказва национализацията на чуждото участие, заради което България дълги години остава изолирана от международния застрахователен пазар. Едва през 1960 година, когато се създава АД „Булстрад“, започва развитието на презастраховането и сътрудничеството със световно известни застрахователни компании.
През този подготвителен период (1944-1949) се опростява и данъчната система. Приети са два основни закона – Закон за данък върху оборота и Закон за данък върху общия доход. Със Закона за данък върху оборота се отменят над 20 данъчни закона, които се прилагат дотогава. Заслужава да се отбележи, че изменението в данъчното законодателство е подчинено изцяло на принципа да се създадат условия за функционирането на тоталитарната държава и на прилагането на централизираното планово ръководство. Нещо повече, данъчните закони имат подчертано предназначение да изпълняват основната задача на момента – да се ликвидира частната собственост във всичките й форми. В приетия през 1952 година Закон за данък върху общия доход съществува т. нар. член 13, при който данъчната прогресия достига 84% изземване от реализираните доходи. Ясно е за всеки, че такава прогресия по същество убива и ликвидира всякаква инициатива за развитие на частна дейност, тъй като остатъкът от приходите не е достатъчен да покрие дори и минимална издръжка. С този данък се облагат частните занаятчии, търговци и други професии.
Едва в края на 70-те години този недостатък е отстранен и се създават стимули за развитие на т.нар. лично стопанство, както и за развитието на дейности, предимно в областта на занаятчийските услуги, които се облагат по нормален начин. Пагубните последици от тази политика са налице. При липсата на такива услуги от местни общински предприятия (промкомбинати) и от големите индустриални предприятия населението търпи само нежелателни последствия. Днес вероятно никой не може да си представи, че в един бръснаро-фризьорски салон, в който работят двама души, има назначен касиер, на който трябва да се плаща услугата. Очевидно е, че оборотът на тези двама души, снабдени с примитивна техника, е абсолютно недостатъчен за нормално заплащане както на хората, извършващи услугите, така и на съвършено излишния касиер. За съжаление тази практика продължава извънредно дълго и нанася сериозни щети на развитието на услугите.
Към мерките, които довеждат до стабилизиране на финансите, трябва да се добави въведеният през 1947 г. еднократен данък върху имуществото. От този данък се освобождават лицата, които притежават до 30 декара ниви, 2 декара изкуствени ливади, 2 декара интензивни и трайни култури и други. Това освобождаване засяга както едноличните, така и кооперираните земеделски стопани. От облагане с този данък се освобождават напълно имуществата на ТКЗС. Както се вижда, и в тази област предприетите мерки целят да се използват финансите и финансовата система за укрепване на държавната собственост и за окончателно ликвидиране на частната.
През 1952 г. е направен опит да се премахнат купонната система, наследена от войната, и двойното равнище на цените за стоки, купувани с купони, и за стоки без купони. Проведена е парична реформа с голямо значение и за финансите, и за цялото народно стопанство. Тя позволява отново да се въведе частично златно покритие на функциониращите пари – обявено е покритие на един български лев от 0,130687 грама чисто злато. Едновременно с това като теоретичен постулат е прието, че обезпечението на българския лев се осигурява предимно от постоянно увеличаващите се стокови фондове, с които разполага държавата. Такова обезпечение на парите – както тогава се изразява министърът на финансите проф. Кирил Лазаров, – може да има само при социализма.
С предприетите мерки са създадени достатъчно добри условия за по-нататъшно укрепване и развитие на финансовата система в условията на централизираното планиране. Точно през този период окончателно е възприет или по-точно казано – копиран, моделът на организацията на финансовата система на Съветския съюз, както и моделът на съставяне и изпълнение на държавния бюджет. През 1949 г. делегация на Министерството на финансите посещава Съветския съюз и след продължителен престой донася и превежда почти всички наредби и закони, които нямат поверителен характер и са свързани с данъчното облагане, държавния бюджет, държавния финансов контрол, взаимоотношенията със застрахователните институти, спестовната каса и други. Може да се каже, че финансовата система на България, съответстваща на модела на централизирано икономическо планиране и ръководство на икономиката, започва да функционира след края на 1949-1950 година.
В началото на 50-те години се формира структурата на Министерството на финансите, отговаряща на възприетия модел. С малки изменения тя се запазва за почти целия период до 1989 година. Най-важното управление в тази система е „Бюджет“ с два отдела – републикански бюджет и местни бюджети. Следват Управление по финансиране на народното стопанство, което се занимава с финансовите планове на народостопанските отрасли, обединения, предприятия и дейности, Управление данъци и такси от населението, Управление валутно, Главно управление “Държавен финансов контрол” и Главно управление „Митници и митнически контрол“. В отделни периоди пряко към Министерство на финансите са Главно управление „Пенсии“ и Главно управление по цените. Значително по-късно, в края на 60-те години, когато възниква т. нар. нов икономически механизъм и взаимоотношенията с народното стопанство се поставят на косвена основа, т.е. регулират се главно чрез данъци, а не чрез преки отчисления от печалбата в държавата, е създадено Управление “Национални финансови баланси“, което извършва анализ, съставя и следи изпълнението на сводния финансов план на държавата.
Независимо от това, решаваща роля във финансирането на народното стопанство продължава да играе бюджетната система на България. Характерен белег на държавния бюджет е неговото единство, осъществено с премахването на многобройните фондове и с обединяването в едно цяло на бюджетите на местните и на централните органи на управление. Всяко министерство и ведомство и всеки народен съвет е със свой бюджет, всяко финансирано от бюджета учреждение – със своя бюджетна сметка. Това осигурява, от една страна, относителната самостоятелност на народните съвети при изпълнението на техните задачи, но и цели да бъде увеличена отговорността за правилното използване на поверените им държавни средства. Единството на държавния бюджет се счита като съответстващо действие на единния процес на социалистическото възпроизводство, което обхваща всички звена на плановото народно стопанство. Централизираното разпределение на паричните ресурси на държавата е необходимо и важно условие за осъществяване на икономическата политика на управляващата БКП.
Държавният апарат е организиран в съответствие с т. нар. принцип на демократическия централизъм, от който често в действие е само централизмът. Управляващата партия и правителството се ръководят от този принцип във всички случаи, в които се налагат изменения в държавното устройство. С това се обяснява реформата през 1959 г., когато се преминава от отраслов на териториален принцип в стопанското ръководство. С това се обосновават и редица други явни грешки при организацията и управлението на икономиката на държавата. В единния държавен бюджет се включва и бюджетът на държавното обществено осигуряване. Формално, разбира се, той винаги е обявяван като отделен и самостоятелен бюджет, но фактически, е съставна част на държавния. При липса на достатъчно средства, бюджетът на държавното обществено осигуряване получава субсидия от републиканския бюджет, докато при излишък сумите се внасят в републиканския бюджет.
Със закона за съставяне и изпълнение на държавния бюджет от 1952 г. се приемат два принципа, които дълго време господстват едва ли не като аксиоми. Първият е, че държавният бюджет се съставя по приходите и разходите в съответствие с показателите на държавния народностопански план, вторият – че държавният бюджет е основен финансов план за образуване и използване на общодържавния паричен фонд на Народна република България. Държавният бюджет за 1947-1948 г. е изпълнен с 314 милиона лева превишение на приходите над разходите, за 1949-1952 г. – с 3,7 милиарда лева, за 1953-1957 година – с 2,5 милиарда лева (по курс на лева преди паричната реформа от 1952 г.). Впоследствие се възприема друг принцип при балансирането на бюджета – вместо да се посочва високо превишение, ако такова реално съществува, се увеличава държавният резерв на парични средства или, както днес се нарича, държавният фискален резерв.
Когато се говори за ролята на държавния бюджет, трябва да се има предвид, че чрез него се осигуряват голяма маса парични средства по разпореждане на държавата. Тя ги разпределя и използва съобразно политическите и икономическите задачи на всеки етап от развитието на страната. Успешното мобилизиране на паричните натрупвания в народното стопанство е първото основно предназначение на държавния бюджет. Едновременно с това той, като основен финансов баланс, удовлетворява чрез разходната си част потребностите от парични средства за всички функции на социалистическата държава. Веднага след създаването на финансовата система и приемането на структурата на бюджета коренно е изменена структурата на приходите му. Основните приходи постъпват от народното стопанство. Така например, ако се разгледат постъпленията на държавния бюджет по петилетки, ще се установи, че за периода 1949-1952 г. от народното стопанство постъпват 30 513 милиона лева. През втората петилетка – 67 827 милиона лева, през третата – 61 213 милиона лева (данните са преди обмяната на парите през 1962 г. 10:1). През 1980 г. от стопанска дейност постъпват 7 180,5 милиона лева, през 1981 – 8 388,6 милиона лева, през 1987 – 13 398,7 милиона лева. Основните приходи се натрупват от данъка върху оборота, от отчисления от печалбата (след 1964 г. данък върху печалбата), от мита, ценови разлики и други вноски от стопанска дейност.
В условията на централизираното планиране значително по-малко са постъпленията от данъци и такси на населението. В началото на периода е възприета теорията, че е необходимо да бъдат запазени данъците от населението. В края на 50-те години се появяват призиви за премахването им и в редица социалистически държави от Средна и Източна Европа са внасят съществени изменения в облагането с данък върху общия доход. За щастие България не се поддава на натиска и не си създава трудности, защото да се отмени данък е много леко, но да се въведе е много тежък социален проблем. Данъците, плащани от населението, са важна съставна част на сложната и многостепенна система на формиране и регулиране доходите за лично потребление. По своята форма те са икономически, или по-точно финансови нормативи. Определят се предварително със закон, представляват задължителни, безвъзмездни плащания на физическите лица в приход на бюджета. Същевременно посредством тях се извършва действително преразпределение на личните доходи. Посредством бюджетните разходи за образование, здравеопазване, култура и други безплатни услуги, отнетата чрез облагането част от личните доходи, отново се използва за потребление от хората.
Функциите на данъците от населението като единна система и на отделните им форми се определят от тяхната същност. Те играят регулираща функция, която се проявява посредством извършеното преразпределение, стимулираща ограничителна функция, която се състои от допълнителни икономически стимули и ограничения, и разбира се, фискална функция, която се състои в осигуряването на определен обем сигурни и редовно постъпващи приходи в държавния бюджет. Ролята на данъците от населението се изразява и в съдействие за реализиране на някои от изискванията на икономическите закони, смекчаване и относително разрешаване на някои от противоречията в разпределението и потреблението. Например – прогресивно подоходният данък притъпява противоречието между постоянно растящите потребности и равнището на производството и материалните и културни блага. Счита се, че данъците от населението са елемент на системата за централизирано планово ръководство чрез преимуществено използване на икономически методи и средства. От организацията на тези данъци зависи в известна степен регулирането и реализирането на пропорциите и крайното разпределение и използване на националния доход. Организацията на данъците от населението предполага законосъобразност, всеобщност, съразмерност, неизменност. Тя трябва да бъде проста, ясна, разбираема и удобна за платците.
След приемането на Закона за данъка върху общия доход и Закона за съставяне и изпълнение на държавния бюджет в условията на централизираното планиране се формират няколко вида данъци.
Данък върху общия доход, или както тогава се нарича – данък върху работната заплата и аналогични на нея възнаграждения. Те се облагат най-ниско. Съществува необлагаем минимум, равен на установената минимална работна заплата от 120 лв. Освобождават се от облагане премиите, давани на първенци и отличници в съревнованието, помощите за встъпване в брак, раждане, заболяване, злополука, семейните добавки за деца. Прилаганата прогресивна таблица започва с 8 на сто за доходи от 120 до 130 лв. и продължава до 14 на сто за месечна заплата над 340 лв. Трябва да се отбележи, че в средата на 80-те години равнището на работната заплата достига вече максимума и по същество този данък се превръща в пропорционален. Независимо че са предприемани много стъпки от страна на Министерство на финансите за неговото коригиране, или по-точно за коригиране на прогресивната скала на облагане, винаги се противопоставя желанието да се запази този начин на облагане. При това по същество той се превръща във форма на отчисляване на средства от брутната заплата.
Брутните годишни доходи от хонорари на дейците на науката, изкуството и културата се облагат поотделно при неравномерно нарастваща прогресия. Тя стига до 50 на сто за годишен доход над 40 000 лв. Разбира се, този данък има много несъвършенства, тъй като не се облагат нетните доходи, а брутните. Както е известно, в различните области на изкуството и културата разходите са съвършено различни.
Доходите от наеми, ренти, дивиденти и други се облагат сравнително най-високо. Счита се, че в условията на социализма тези доходи имат нетрудов характер.
С умерена прогресия се облагат доходите от колективна и лична трудова дейност, вложена в производство и продажба на селскостопанска продукция, както и доходите на инженерно-техническите кадри, реализирани от дейност извън работното място. От 1987 г. за някои от доходите се въвежда патентно облагане.
Останалите данъци от населението се числят към местните, защото се внасят приход в бюджетите на общинските народни съвети. Такъв е данъкът върху сградите, който се събира в размер на 2 на 1000 от оценката на жилищните сгради, дворните места и парцелите на гражданите и 1 на 1000 за сгради, дворни места и парцели на предприятия, учреждения и организации. Оценката на жилищните сгради не се променя повече от 35 години и е 5-6 пъти по-ниска от действителната им цена. По социално-икономически съображения са въведени редица освобождавания от облагане. От 1973 г. се събира допълнителен данък върху жилищата и вилите, които превишават съответно 120 и 60 кв. м, застроена площ – един от възможно най-глупавите закони от времето на социализма. Той създава още тогава условия за корупция и за криене от държавата на действително застроената площ. Местен данък е и този върху наследствата, който се събира за имуществата, преминаващи в наследство по закон или завещание.
Още един път трябва да се подчертае, че в условията на централизираното управление на икономиката данъците и таксите от населението имат изключително нисък относителен дял в общата сума на приходите на бюджета. Ако трябва да се посочат цифри, то може да се каже, че през 1958-1960 г. общите приходи на бюджета са 7 838 милиона лв., докато данъците от населението са 486 милиона лева. През 1980 г. общите приходи са 13 098,6 милиона лева, данъците и таксите от населението – 1 147,8. През 1987 г., общите приходи са 21 396,8, данъците и таксите от населението – 1 721,3 милиона лева. Независимо от това, че не играят особена роля, Министерството на финансите е задължено да полага особени грижи за събирането им. Липсата на безработица и редовното получаване на доходи не поставя тежкия въпрос, който съществува днес за несъбираемостта на тези данъци.
В структурата на приходите съществено значение имат погашенията и лихвите от предоставени кредити на други държави, заемите по валутния план, както и т. нар. други приходи, които през периода 1980-1988 г. превишават 1 197 млн. лв. годишно. Към тях спадат обикновено заемите от Народната банка, Държавната спестовна каса и ДЗИ за балансиране на държавния фонд за кредитиране на капиталните вложения.
За да изпълнява своите функции, бюджетът следва да осигурява и необходимите разходи в условията на централизирано планово ръководство. В това отношение могат условно да се отбележат два периода в развитието на финансово бюджетната система. Първият период е на изключително силната централизация, когато всички резултати от стопанската дейност в размер на повече от 70% се концентрират в бюджета и, разбира се, всички потребности се удовлетворяват от него по директен път, определен с народостопанския план. През втория период се прави решителен опит да се въведе икономически подход при ръководството на стопанството. За неговото начало може да се приеме 1964 г., когато в известната докладна записка до Политбюро Т. Живков обосновава въвеждането на т. нар. нова система за планиране и ръководство на народното стопанство. С това се слага начало на съществени изменения както в приходната, така и в разходната част на бюджета. В приходната част се преминава от директните отчисления от печалбата, характерни до този период, към прогресивно-подоходния данък върху печалбата, данъците от основните фондове, рентните плащания и др. Що се отнася до разходната част обаче, измененията са почти незначителни. Те се отразяват главно във финансирането на разширеното възпроизводство, т. е. на капиталните вложения в производствената сфера. Останалите разходи почти не променят нито своя обем, нито своето значение. При прилагането на икономическия подход се постига необходимото по-пълно обособяване и разграничение на централизираните държавни разходи от децентрализираните и кредитните източници. С това разграничаване се цели централизираните държавни разходи да се насочват главно за издръжка на общодържавните потребности – образование, култура, здравеопазване, управление и др.
Ако трябва да се проследят разходите на бюджета и тяхното значение за развитието, те биха могли да се обособят в три групи.
Финансирането на капиталните вложения в условията на научно-техническата революция и на икономическия подход в управлението на народното стопанство изисква да се оптимизира структурата на източниците на финансиране на капиталните вложения. Това може да се осъществи при положение, че икономически обособените предприятия са на действителна самоиздръжка. Независимо от обстоятелството, че до действителна самоиздръжка не се стига, може да се посочи, че докато разходите от бюджета през 1960 г. са 2 302 милиона лева, то през 1980 г. те са съответно 1 178 милиарда.
Промяната в структурата на източниците за финансиране на капиталните вложения се вижда от следната таблица:
Източници за финансиране на капиталните вложения
Съществена част в централизирания бюджет заемат субсидиите, дотациите, надбавките и премиите, които се дават на предприятията за тяхната текуща дейност. Това е един от най-големите недостатъци на централизираното планиране и ръководство на народното стопанство. Той има своя обективна предпоставка и икономически причини, на първо място – централизираното определение на фабрично-заводските цени. Години наред, почти през целия период от 1950 до 1989 година, се финансират разходи за т.нар. планови загуби. По същество това е израз на количествения подход при осъществяване на икономическия растеж. Еднаквите фабрично-заводски цени за различните условия за производство, също допринасят за увеличаване на това разходно перо. Изключително голямо значение за техния растеж имат и неумелите реформи, както и постоянните реорганизации, главно в селското стопанство. След 70-те години в България се създават аграрно-промишлени комплекси, в които селяните се откъсват от земята и заплащането на техния труд се извършва по условията на работниците в промишлеността – независимо от крайния стопански резултат. Това довежда до още по-голямо намаление на личния стимул и на заинтересуваността. В резултат на тези действия дотациите за селското стопанство през последните години достигат крупната сума от 2,5 милиарда лева годишно. Ако се проследят премиите и дотациите, може да се види, че те рязко нарастват в сравнение с 60-те и 70-те години и достигат 3 127,5 милиона лева за 1980 и 6 357 милиона лева за 1988 година. Субсидиите, дотациите, надбавките и премиите са типично явление в условията на централизираното планиране и при подценяването на стоково-пазарния характер на производството. През този период прогресивно нарастват и лихвите по външните финансови и стокови заеми, ползвани от банките, външните плащания, погашения и лихви по ползвани заеми и предоставяни кредити на други държави. Техният общ размер в края на 1988 г. възлиза на 1 720 милиона лева.
В условията на централизирано планиране основно предназначение на бюджета е предоставянето на достатъчно средства за образование, култура, наука, спорт, здравеопазване, пенсии и помощи. В тази област може да се говори за последователна градивна финансова политика. В условията на социалистическото развитие закономерно се формира мощна социално-културна сфера, чието основно предназначение се счита възпроизводството на работната сила. Основната част от тези разходи се осигурява от централизираните фондове, т. е. от бюджета, и малка част – по децентрализиран път. Разходите за текущата издръжка на тези дейности формират т. нар. обществени фондове за потребление. При тях се извършва разпределение и преразпределение, както и окончателно потребление на част от разпределения национален доход. От предвидените по съответните раздели разходи за образование се финансират детските заведения (занимални, площадки, градини), общообразователните, професионалните и специалните училища, градските и извънградските пионерски лагери, междуучилищните центрове за производство и обучение, общежитията и домовете за деца и юноши, полувисшите и висшите учебни заведения. Трябва да се подчертае, че през целия период на централизирано ръководство на икономиката и на държавата, образованието е безплатно. Освен безплатното образование, безплатни са и учебниците до VIII клас включително. Разходите за летни лагери и отдих на децата също се покриват от държавния бюджет и само една символична минимална част за пътуването се заплаща от родителите.
Разходите за издръжката на всички видове просветни учреждения и за подготовка на кадри се увеличават рязко още през периода на първите 3 петилетки. Ако през 1980 г. тези разходи възлизат на 1 155 милиона лева, през 1985 г. те са вече 1 431,5 милиона лева, за да достигнат през 1988 г. 1 695,2 милиона лева. В тази област очевидно демократична България ще трябва да изчака още дълги години на икономически растеж, за да достигне разходи от държавата, равни на тези през 1988 година.
Съществени успехи през този период са постигнати и в областта на културата, за която от бюджета се отделя огромната цифра от 357,1 милиона лева годишно за 1988 г. Нарастват разходите за наука от 139 милиона лева през 1980 г. до 299 милиона лева през 1988 г.
Медицинската помощ, болниците, поликлиниките, санаториумите, родилните домове и другите медицински учреждения се издържат от държавния бюджет и са достъпни за всички граждани. Ако в годините на първите три петилетки (1949-1960) тези разходи представляват 323 милиона годишно, то в годините след 1980 г. те достигат 793,7 милиона лева за 1980 и 1 290 милиона лева за 1989 г. Разбира се, да се говори за текущите разходи в областта на здравеопазването е само едната страна на въпроса. Изключително голямо е значението на неговата материална база. Само един пример – през 1944 г. в Кърджалийски окръг има 60 болнични легла, 20 лекарски длъжности. Още през 1961 г. болничните легла достигат 1116, лекарските длъжности – 254, след 1985 г. болничните легла са 4500, лекарите над 1600. А това е времето на т. нар. “възродителен процес”, който някои оприличават на “геноцид”?!
Разходите за държавно и обществено осигуряване през цялото време се основават на фондов принцип, който има своя ресурсна част. Следователно той е от рода на реалните, на автономните бюджетни фондове към Министерството на финансите. За съжаление, застаряването на населението, започнало още от 1970 година, рязко увеличава разходите за тази цел. Докато през 1980 г. разходите за пенсиите са 2 608 милиона лева, през 1988 г. те вече са 4 413 милиона лева.
Независимо че обективното развитие и увеличаването на някои от функциите и задълженията на държавата налагат естествен ръст и на заетите в управлението, може да се каже, че през етапа на централизираното планиране и ръководство на икономиката разходите за управление се запазват относително ниски – между 300 и 400 милиона годишно.
Когато се прави оценка на разходната част на бюджета за целия период от 1950 до 1989 г., трябва да се подчертае, че в някои области обществените фондове за потребление нарастват с твърде висок темп. Ето защо, в началото на 80-те години се сигнализира, че Декемврийската програма, приета през 1973 г., както и социалната програма за VII-та петилетка, подлежат на преразглеждане, за да се намалят разходите.
След 1984 г. настъпват и някои съществени изменения в приходите на държавния бюджет. Отпада предоставяната от Съветския съюз безвъзмездна помощ от 400 милиона преводни рубли годишно. Историята с тази помощ създава твърде големи спекулации и заслужава отделно внимание. Едно е ясно – България получава над 2 200 милиона лева за кратък период от време, от които 200 милиона за развитие на туризма, 200 милиона за развитие на леката промишленост и останалата част за развитие на селското стопанство.
През 1984 г. рязко са намалени и количествата на доставяния суров нефт и газ от Съветския съюз. Отпадат или намаляват безплатните лицензи за нови производства във военно промишления комплекс. Това е първият сериозен признак, че платежният баланс оттук нататък ще се влошава. Едновременно с това се нарушават и вътрешните пропорции на развитието. Зачестяват случаите на преразход на материали на 100 лв. произведена продукция. Най-общо казано, намалява се ефективността на икономиката, увеличават се преразпределителните процеси в народното стопанство и се появява остър недостиг на средства за финансиране.
Главните причини на недостига на средства за финансиране към края на периода могат да се групират както следва:
Първо, през периода на VIII-та петилетка са въведени основни фондове за 28 милиарда лева. Преобладаващият им относителен дял е в енергетиката, металургията и тежкото машиностроене. Тези фондове не допринасят за повишаването на общата ефективност, но и не премахват дотациите от държавата. Това снизява общия темп на нарастване на чистия доход в народното стопанство.
Второ, през последните няколко години страната е принудена да извършва преразпределения в непознати дотогава мащаби за покриване на загубите в селското стопанство. При въведеното заплащане на труда в селското стопанство, което не зависи от крайния резултат, държавата трябва да осигури само за 1985 и 1986 г. над 800 милиона лева за разплащане.
Трето, в периода на деветата петилетка настъпват съществени изменения във външноикономическите отношения. Отпадат стимулите за производство на селскостопанска продукция, както и дългосрочният кредит, свързан с регулиране на валутно-ценовите отношения. Нещо повече – страната се нагърбва с участие в разработката на Ямбургското газово находище и връщането на кредита изисква значителна част от произведения национален доход да се отделя за тази цел (около 800 милиона лева годишно).
Четвърто, много бавно се изменя ефективността на българския износ. Дотациите, чиито размери са значителни, намаляват едва с 1-1,5 пункта средно годишно.
Пето, съществено нарастват вътрешните разходи за обслужване на увеличения дълг към западните страни. Налага се да се плащат над 500 милиона лева годишно за покриване на тези разходи.
Шесто, няма решително изменение в организацията на общественото производство по отношение на неговите разходи. Вместо да намаляват, дотациите в национален мащаб ежегодно се увеличават.
Ето защо състоянието на държавния бюджет през последните години се влошава значително. Дефицитите на бюджета се покриват посредством формиране на държавен дълг към банките. Той започва да се формира още през 50-те и 60-те години. До 1966 г. размерът му е 1 121 млн. лв. Стабилното състояние на бюджета през следващите години позволява през 1977 г. да бъдат погасени 673 млн. лева. Останалата непогасена част от 448 млн. лева фактически е гарантирана от наличностите по извънбюджетните сметки на държавата. През 1979 г. държавният дълг се увеличава с 957 млн. лева в резултат преди всичко на настъпилите изменения в начина на разплащане на реализираната продукция и на капиталните вложения. За годините на осмата петилетка държавният дълг се стабилизира с изключение на увеличението от 300 млн. лева през 1981 г., които са ползвани за компенсиране на покачването на цените на селскостопанската продукция.
Основната част от държавния дълг се формира след 1986 г. За осигуряване на необходимите средства за държавни инвестиционни кредити е ползван заем в размер на 2 553 млн. лева. За покриване на недостига от средства на АПК за заплати през 1986 г. в началото на 1987 г. е ползван заем от БНБ в размер на 409 млн. лева. Останалата част от държавния дълг е насочена за разплащане на разходи по газопровода „Съюз“, за компенсиране на отрицателни курсови разлики и за покриване на бюджетния дефицит през 1988 година.
Държавният дълг достига 5 522 млн. лева. Ползваните заеми са насочвани за покриване на бюджетните разходи, превишаващи приходите за съответната година, както и на допълнително възникналите разходи в народното стопанство. Държавният дълг е оформен с протокол между БНБ и Министерството на икономиката и планирането, който е утвърден от председателя на Министерския съвет. Договорено е погасяването да се извърши за срок от 50 години, считано от 1991 година при 2,5 на сто лихва за дълговете към банките и 2 на сто – за дълговете към ДСК. За целия период на погасяването от бюджета ще се изплатят лихви в размер на около 66 на сто от главницата.
Анализът на основните фактори за създалата се дефицитност на бюджета показва, че решаваща роля за затрудненията на бюджета играе ниската ефективност на редица отрасли и производства. В края на осмата и в началото на деветата петилетка са изградени големи производствени мощности, които вместо очакваните печалби реализират загуби. Така например фирмите за тежко инвестиционно машиностроене в Радомир и Русе произвеждат продукция при основни фондове 1,3 млрд. лева само за около 350 млн. лева и им се предоставят субсидии 30 млн. лева. Аналогично е положението и в стоманолеярния завод в Раковски, Тракторния завод в Карлово, Завода за стоманени телове и въжета в Роман, химическите заводи в Димитровград и Девня и много други.
В резултат от недостатъчната ефективност на структурата на народното стопанство разходите от бюджета за премии, надбавки и субсидии нарастват с изпреварващи темпове в сравнение с приходите от данъка върху печалбата и данъка върху оборота. През годините на деветата петилетка се формира тенденция разходите от бюджета за премии, надбавки и субсидии да превишават приходите от вноски от печалбата. Само за периода 1986-1988 година това превишение е 1550 млн. лева. Изпреварващият ръст на разходите от бюджета за народното стопанство се дължи и на измененията в системата на цените и ценообразуването, които създават съществена диференциация на рентабилността по отделни производства и дейности. В резултат на това, докато през осмата петилетка ежегодните разходи за премии, надбавки и субсидии възлизат на около 4 млрд. лева, то през годините на деветата петилетка тези разходи достигат 5,3 млрд. лв. за 1986 година, 6,3 млрд. лева за 1987 г., 6,4 млн. лв. за 1988 г. и 6,6 млрд. лева за 1989 година.
Съществено влияние за затрудненията на бюджета оказват и измененията във взаимоотношенията му със стопанските единици. Провежданият през последните години преход към осъществяване на взаимоотношенията на бюджета с предприятия вместо със стопански обединения довежда до нарастване на субсидиите с около 500 млн. лева. При прехода към фирмена организация не настъпват подобрения, тъй като се образуват много губещи и нискорентабилни фирми.
До значителни затруднения за държавния бюджет води и нарастването на разходите за финансиране на капиталните вложения. Изграждането на значителен брой обекти със срок на откупуване, които не отговарят на условията на БНБ за отпускане на кредити, увеличават бюджетните разходи. През 1986 г. разходите от бюджета за финансиране на капитални вложения в материалното производство достигат 2 млрд. лева По тези причини от 1987 г. се създава фонд „Държавно кредитиране“ за предоставяне на кредити при облекчени условия, които заменят безвъзмездното финансиране. Държавните инвестиционни кредити се насочват към обекти в енергетиката, металургията, рудодобива, строителната индустрия и други. Фонд „Държавно кредитиране“, а от 1989 г. – „Държавен инвестиционен фонд“, е създаден като кредитен институт за сметка на спестяванията, застрахователните резерви и заеми на бюджета към банката. Поради дългия срок на погасяване на кредитите и ниската ефективност на изгражданите обекти, съществуващата структура на източниците на средства и занапред предпоставя нарастване на вътрешния държавен дълг.
Проблеми създава и формиращата се задлъжнялост на фонда “Държавно кредитиране” към ДСК и ДЗИ. До 1989 г. този дълг възлиза на 2,9 млрд. лева. При сегашната договореност с банките от бюджета се заплащат лихвите по дълга, без да е регламентирано неговото погасяване. Погашенията и лихвите по държавните кредити се използват за предоставяне на нови инвестиционни кредити, а не за намаляване на задлъжнялостта на фонда.
Съществено влияние върху състоянието на бюджета оказва и динамиката на външните задължения на страната.
За външния дълг се изписаха много страници, направиха се и верни, и неверни коментари, но трябва да се има предвид, че от 1944 до 1989 г. проблемите, свързани с разплащанията, не са слизали от вниманието на държавните органи. Могат да се очертаят два периода – период на относително затворени международни отношения и цялостното им насочване към социалистическите страни и период на значително отваряне на българската икономика към т. нар. тогава държави от второ направление, т. е. към развитите капиталистически страни. През 1974 г. външният дълг нараства до 3 милиарда и 700 милиона долара (валутни лева), което надхвърля икономческите възможности на страната. Предприетите мерки от 1975 до 1980 г. довеждат до рязкото му понижаване, а през 1982 г. за кратко време България има активен платежен баланс, при това – след погасяване на всички заеми до тази година. За съжаление този период е твърде кратък. Още от началото на 1984 г. текущото салдо значително се влошава по причина, посочена по-горе – платежните отношения с развитите капиталистически страни. През 1988-1989 г. дългът към банките-кредитори нараства неимоверно много. Цифрите, които той достига са основна причина, за да се стигне през 1990 г. до мораториум на плащанията с всичките негативни поледици от това.
Разходите от бюджета за погашения и лихви по задължения към чужбина в сравнение с 1980 г. нарастват над два пъти през 1988 година. Общо през годините на осмата петилетка тези разходи са 3,0 млрд. лева, а само за периода 1986-1988 г. – 3,6 млрд. лева. Същевременно приходите от външни заеми, получени погашения и лихви, както и от положителни коефициентни разлики за осмата петилетка са 1,7 млрд. лева, а за 1986-1988 г. – 3,7 млрд. лева. През 1989 г. тази тенденция продължава. При намаляване на външната задлъжнялост на страната ще се формира значително превишение на посочените бюджетни разходи над приходите. По данни на БНБ само за покриване на отрицателните коефициентни разлики ще са необходими средства от бюджета в размер над 6 млрд. лева.
Дефицитността на бюджета в немалка степен се дължи и на значителния размер на средствата, отделяни за осъществяване на социални мероприятия. Тези разходи невинаги са съобразени с реалните финансови ресурси и с възможностите на икономиката на страната. Още от 1972 година се формира тенденция на изпреварващо нарастване на разходите за социални мероприятия в сравнение с темповете на нарастване на националния доход. Освен това немалка част от бюджетните разходи за материалното производство се използват за нарастване на работната заплата, несъобразено с реалния ръст на производителността на труда. В най-голяма степен това се наблюдава в селското стопанство. Начинът, по който се осъществява заплащането на труда в селското стопанство чрез изравняването с това в другите отрасли на народното стопанство, поражда значителни бюджетни разходи. Това пряко увеличава държавния дълг през 1987 г. с 409 млн. лева и през последните две години предоставя надбавки към изкупните цени в размер на 1,3 млрд. лева годишно.
В заключение трябва да се подчертае, че за изчерпването на финансовите резерви на държавата, за формирането на вътрешен държавен дълг и за дефицитност на бюджета през 1986-1988 г. влияят немалко фактори, които се дължат преди всичко на субективни и волунтаристични решения. Вярно е, че през последните години природно-климатичните условия оказват крайно неблагоприятно въздействие върху селското стопанство. Негативно влияят някои стихийни бедствия. Затруднения създава и международната пазарна конюнктура. Основната причина за влошеното финансово състояние обаче е в решенията, които не са съобразени с изискванията на обективните икономически закони и с реалните възможности на страната, а именно:
– изразходват се милиарди левове за изграждането на губещи обекти и се формира неефективна структура на народното стопанство;
– създават се икономически условия, нормативи и регулатори, несъответстващи на целите на икономическия растеж, които през последните години непрекъснато се променят;
– след приемането на бюджета от Народното събрание самоволно се взимат решения от висши партийни и държавни органи за увеличаване на разходите, без да се осигуряват източници за тяхното покриване.
Като цяло обаче финансовата система осигурява през продължителен период от време цялостното развитие на икономиката, науката, образованието, културата, охраната и отбраната на страната. Вероятно в бъдещи анализи на този период ще бъдат по-конкретно изброени резултатите в отделните отрасли. Сега-засега могат да бъдат посочени само онези финансови вложения, които са характерни за цялото стопанство.
Промишленост. В тези години се изграждат крупни производствени мощности в областта на машиностроенето, хранително-вкусовата, леката, строителната промишленост. Създава се нова материално-техническа база и се развиват отрасли, непознати за България до Втората световна война – нефтопреработваща промишленост, химия, фармацевтика, електроника. На тази база се изменят характерът и структурата на населението. Докато през 1939 г. в промишлеността работят около 105 000 души, то през 1989 година техният брой е вече 1 434 525 души.
Селско стопанство. Едва ли някой може да отрече, че през този период е изградено съвременно, модерно селско стопанство. ТКЗС обединяват разпокъсаните около 20 милиона частни нивички, обработвани по примитивен начин. Построяват се над 2000 язовира, напоява се над 12 млн. декара земя (около 25 на сто от обработваемата площ), повишават се средногодишните добиви около 3 пъти.
За съжаление една от престъпните грешки след 10 ноември 1989 година е т. нар. връщане на земята в “реални граници”, което довежда до ново раздробяване и неефективен начин на производство. Вероятно ще бъде необходим не по-малко от четвърт до половин век, за да се достигне нивото на 1989 година.
Здравеопазване. Не могат също да бъдат подценявани постиженията в медицинското обслужване – достатъчно е да се отбележи, че според статистическите данни преди Втората световна война средната продължителност на живота е около 52 години, през 1989 г. тя е 71 години. Няма да посочваме увеличението на броя на работещите лекари и средния медицински персонал, както и изградената огромна мрежа от болници, поликлиники, санаториуми и други здравни заведения.
Образование и наука. Ликвидирана е неграмотността, младежите получават висока професионална подготовка. И днес България се слави с кадри с изключително високи качества и научна подготовка, получени през този период.
Жилищен фонд. Всяка година се строят около 70 000 жилища.
Безработица. Това е почти непознато явление през периода 1944-1989 г.
Жизнен стандарт. Ако индексът на реалните доходи на човек от населението през 1950 г. е сто единици, през 1989 г. той е 5 пъти по-висок.
Обществен продукт и национален доход. От данни на статистиката е известно, че общественият продукт през 1989 г. се увеличава над 25 пъти в сравнение с 1939 г., националният доход – над 15 пъти. Съществено изменено е и мястото на отделните отрасли в създаването на обществения продукт и на националния доход. С предимство нарастват произведеният обществен продукт и националният доход в промишлените отрасли. Оценявайки разходите, трябва да се направи извода, че всичко това е постигнато благодарение на пълната мобилизация и относително правилното използване на финансовите ресури на страната. Тук е мястото да се подчертае ролята на системата за контрол.
Финансовият контрол на България има богата история с начални страници още в първите години на свобода след турското владичество. Преобладаващата част от тази история е свързана с упражняването на държавна финансова ревизия върху изразходването на бюджетните средства и опазването на държавното имущество.
Логично това е определяло и мястото на контролната дейност като неразделна част от управлението на държавните финанси и като структура на министерството на финансите. Инспекция, отдел или управление, независимо от наименованието финансовият контрол винаги е свързван с изпълнението на контролната функция на Министерството на финансите.
В годините след 9.ІХ. 1944 г. финансовият контрол се упражнява предимно в защита на народната собственост, насочен е към въздействие за правилното управление на държавните средства, за тяхното опазване и по-ефективно използване.
Понятията законосъобразност и целесъобразност стават сърцевина на контролната дейност и критерий за оценка на стопанските ръководители, на отчетници и материалноотговорни лица. Без подробности може да се поясни, че целесъобразността винаги е използвана като критерий за оценка при наличие на законосъобразност. Това вероятно е причината да се търси най-доброто решение за нормативна база за упражняването на контролната дейност като символ на строга взискателност към нарушителите на приетите норми и правила в стопанската и бюджетна дейност на България. След няколко опита да се постигне най-доброто за нормативна обоснованост на финансовия контрол се стига до приетия Закон за държавен финансов контрол и Наредба за неговото приложение през 1961 г. Тези нормативни актове (с многократни допълнения и изменения) оцеляха повече от три десетилетия и с основание може да се твърди, че за този период имаха изключително значение за ефективните действие на държавния финансов контрол.
Различните години от историята на държавния финансов контрол са белязани с действия в защита на народната собственост, със строго прилагане на изискванията на закона. Държавната ревизия налага своя респект върху действията и поведението на стопански кадри, на управленци и изпълнители. Това се дължи на вниманието, което се отделя на държавния финансов контрол от страна на правителството и на Министерството на финансите, на неговите министри. На тази структура – независимо от нейното наименование – винаги се е давало възможност да изпълнява своите функции в името на закона, с разбиране за ефективно управление на държавните средства. С уважение към институцията се отнасят и органите на прокуратурата, съдебните органи, органите на МВР, както и всички ведомства, които в една или друга степен са съпричастни на изпълняваните контролни ангажименти. Пословични са и ефективните взаимодействия с Комитета за държавен контрол (през различните години този държавен орган има различни наименования), които допринасят за разкриване на нарушения, за предотвратяване на разхищения на народно имущество. Вероятно това е един добър пример за възможностите в днешно време да се осъществи взаимодействие на различни контролни (и не само контролни) органи в борбата с нарушителите на закона.
В различните етапи на развитие финансовият контрол не е променял съществено своята организационна структура. С функции на методолог и организатор на държавния финансов контрол в България е Главно управление „Държавен финансов контрол“ (ГУДФК) към МФ. Независимо от промяната в наименованието на тази структура (инспекция, отдел, управление и т.н.) нейното значене на ръководител на финансовия контрол в цялата страна се запазва. В структурата на управлението се включват отдели и сектори за методологическо ръководство на държавната ревизия по отрасли на икономиката. Важно място заемат два отдела: Правен и Методологически. Тук работят кадри с голям опит и авторитет. Дълго време ръководител на отдел Правен е ст.н.с. Любен Станев, създател на Закона за финансов контрол и на Наредбата за неговото приложение,известен специалист във финансовото право, автор на учебна и научна литература, обучила не един специалист от ДФК. На управлението сътрудничат научни и преподавателски кадри като проф. А. М. Атанасов, създател на учебната дисциплина във ВУЗ Стопански и финансов контрол, автор на множество произведения по контрол,първи ръководител на новосъздадената катедра по контрол във ВИИ “К.Маркс”. Сътрудничество е налице и с един от най-известните юристи на България проф. Милчо Костов,който посвети най-добрите си книги на имуществената отговорност при упражняването на финансов контрол.В този стил е сътрудничеството и с проф. Вачев. Сътрудник на управлението от ранните години на неговото научно развитие е и проф. д-р и.н. Михаил Динев (тогава асистент), станал по-късно ръководител на ДФК. Факти от подобен род заслужават да се припомнят, за да се знае, че държавните структури, независимо от времето и характера на държавното управление се развиват успешно при последователна политика на сътрудничество с широк кръг специалисти от различните области на човешкото знание.
Организационната структура на ДФК има своите разклонения в окръзите на страната. Териториалното разположение на тези звена не променя тяхната подчиненост директно на МФ и в частност на ГУДФК. Териториалните дирекции упражняват контрол върху дейността на стопанските структури в окръга като контрола върху бюджетната дейност на съответния окръжен съвет се упражнява от дирекция на друг окръг. Целта е да се избегне влиянието на местните органи на управление при провеждането на финансова ревизия.
Оперативната ревизорска дейност се изпълнява от окръжните дирекции и от отрасловите отдели на ГУДФК, когато е за предприятия и структури с национално значение, министерства и други ведомства. Често се използва екипният принцип за ревизии на наши структури и представителства в чужбина, който предполага участие на най-добрите кадри от цялата страна.
Заслужава внимание периодът след 1984 г, когато се вземат важни решения специално за развитието на контрола. Без подробности може да се отбележи изискването за контрол “умен” и преди всичко превантивен контрол, който може да използва постижения на науката, на техниката, на добрите практики в света, за да е полезен на проверяваните дейности, да е с грижа за тяхното ефективно развитие. В този период на финансовия контрол се дава ранг на Главно управление към Министерството на финансите, което се ръководи от началник – зам.-министър на финансите. Вероятно не без искането на тогавашния Министър Белчо Белчев за началник на Главно управление държавен финансов контрол и зам.-министър на финансите е назначен проф.д-р ик.н. Михаил Динев, който е посветил почти цялото си научно творчество на контрола.
Погрешно ще е, ако се приеме, че смененото наименование, до голяма степен и назначеният началник на управлението ще са главното, което бележи новия етап от развитието на държавния финансов контрол. Необходимо е да се отбележат по този повод няколко характерни черти на новия тип финансов контрол, които не са възможни без подкрепата на държавното управление. Преди всичко на държавния финансов контрол и на Главно управление държавен финансов контрол (ГУДФК) се дава независимост като юридическо лице при изпълнението на контролните функции. Казано накратко на ръководството на ГУДФК се дава възможност самостоятелно да решава кадрови, организационни и методологически проблеми. За отбелязване е, че всички тези изисквания стриктно се спазват от ръководството на Министерството на финансите (МФ). Няма нито един случай на намеса от страна на министъра на финансите в решаването на кадрови, организационни или методологически проблеми, още по-малко на решения, свързани със санкции или с начин на провеждане на ревизия. Струва си да се направи паралел с времето след 10.10.1989 г., въпреки че твърде старателно се правеха опити да се представи дейността на ГУДФК като поръчкова. През този период бяха ревизирани и представени за търсене на пълна имуществена и наказателна отговорност не само “редови” стопански дейци, но и зам.-министри, ръководители на стопански обединения, на предприятия. Има ли в днешно време поне един подобен пример, или може би вече няма такъв род нарушители. Авторитетът на ГУДФК бе изключителен, с него се съобразяваха всички ръководни дейци и за това имаше значение отношението на самото ръководство на МФ. Пример за този авторитет е предоставената възможност ръководителите на окръжни дирекции да се назначават и освобождават директно от началника на ГУДФК, без да се иска съгласието на окръжните комитети на БКП. Нещо, което до този момент не бе възможно да се реши за нито една окръжна структура. Независимостта на държавния финансов контрол е факт и това обяснява постиженията в провеждането на контролната дейност.
Забележителна черта за този период е кадровата политика в системата на държавния финансов контрол. За дълго време в тази система са постъпвали за работа само кадри с продължителен счетоводен, по изключение и друг подобен стаж. В този подход има логика и за времето, когато предимно се откроява контрола за законосъобразност дава много добри резултати. Постепенно, вероятно и поради разликата в заплащането в полза на счетоводните кадри в предприятията, системата “застарява”, трудно се адаптира към засилващите се изисквания да се търси отговорност за целесъобразност, за добри умения при управление на финансите. Остро се чувства потребността от млади, добре обучени в университетските зали кадри, които имат знания за новите, модерни подходи в контрола, съвременни познания за икономиката. Така започва периода на съвместни действия между трите икономически ВУЗ (ВИИ “К.Маркс”, Варненски икономически институт и Финансово-стопански институт ”Д. Ценов” Свищов) и ГУ “Държавен финансов контрол” за подготовка на кадри още в студентските зали като се използват опита и уменията на кадри от практиката, възможностите на управлението да организира практиките и стажовете на студентите. Ръководството на МФ отпускаше и стипендии за студенти, които след това постъпваха на работа в системата на Държавния финансов контрол. Справедливо ще е да се отбележи, че този процес не е дело само на един от началниците на ГУДФК. Васил Власковски, Г. Бондаков, както и ръководството на МФ имаха заслуга за такъв подход към кадрите, което осигури за системата добро професионално бъдеще. Младите кадри доказаха своите професионални умения и винаги печелеха първите места при отчитане на постигнатите резултати. Това не бе просто съревнование, а състезание за доказване на професионални умения и знания при конкретните условия на практиката. Много от тези кадри преминаваха на друга работа и с уменията си, придобити в системата на финансовия контрол успяваха да израснат като добри стопански ръководители.
Решаващо значение за високото качество на контролната дейност има обучението на кадрите в системата на държавния финансов контрол, което е един перманентен процес на изучаване и тълкуване на нормативни актове, на новости в теорията и практиката. Целогодишните традиционни семинари включваха обучението на целия кадрови състав – от Главно управление до Окръжните дирекции за ДФК.
Системата на Държавния финансов контрол има значение и на методологически център на всички звена за финансов контрол в Министерства и други ведомства. Известният тогава ведомствен финансов контрол (ВФК) упражнява своеобразен вътрешен финансов контрол за определена система, което позволява сътрудничество с органите за контрол от МФ. Подчинеността на тези органи на конкретно ведомство и на техните ръководители, предполагат по-ниска степен на независимост и на ефективност. Това дава основание да се приеме обща политика за кадровия състав, общо обучение на кадрите, изборен контрол за установяване на качество на упражнен ведомствен контрол, съвместни проверки и други. Може би основателно постепенно се преминава към намаляване на тези звена и в годините преди 10.11.1989 г. те почти не съществуват като самостоятелна структура.
Главно управление Държавен финансов контрол е не само методологически център за цялата система на финансовия контрол в България, но и генератор на много идейни проекти за упражняване на единен финансов контрол, за неговото “отваряне” към “добрите практики” на света. Прословуто е сътрудничеството с органите на Комитета за държавен и народен контрол. Каквото и да се говори за този орган, той имаше решаващо значение на обединител на контрол в България, което значително повишаваше независимостта и ефективността на Националната контролна система. В него работеха кадри с висок морал, които изпълняваха своите задачи с отговорностите на професионалисти, взискателни и принципни при оценка на проверяваните дейности. Органите на ДФК умело използваха правомощията на тази институция и успяваха да представят за бързи решения проблеми за отговорностите на стопанските ръководители. Без да се цитират имена, благодарение на това взаимодействие на съдебните органи се предостави възможност да търси и справедливо да реализира отговорности на лица облечени във власт. Не всичко е минавало по асфалтирани пътища, но резултатите бяха на лице. Новото, което успя държавният финансов контрол да наложи в тези съвместявания е, че при провеждане на съвместни проверки с финансов характер водещи в организационно и методологическо отношение да са кадрите от ДФК. Така се постигна висок ефект на проверката и сигурна реализация на резултатите от упражнен контрол от институция с по-големи правомощия.
В системата на ДФК се генерират идеи за “модерен” контрол, адекватен на контрола в напредналите държави. В този период се развиват “тематичните” ревизии, които дават важна информация за състоянието на основните производствени фондове в страната, за наличието на незавършено строителство и други. Държавният финансов контрол не разчита само на регулярните ревизии, провеждани по закон през две, три или повече години, а предимно на гъвкав подход при насочване на въздействието към точно определен проблем от национално значение. Тук се ражда идеята за независим финансов одит заедно с приемането на известния, почти легендарен Указ 56. Тук се заражда и в значителна степен разработи проект на закона за Сметната палата. Създават се проекти за данъчна администрация, за данъчна милиция – с вариант за финансова милиция, и други. Нека днешният съвременник си представи какво можеше да се спаси от тоталното разграбване на държавната, на народната собственост, ако поне един от тези проекти се реализираха. Стана вече ясно, че тогавашните ръководители на т.н. демократичен преход не са искали и съвсем преднамерено са пречели да има подобни структури, което значително улеснява техните истински намерения да станат собственици на създадената от народа държавно имущество.
Системата на ДФК има и значителен международен авторитет. За първи път българска делегация, водена от началника на ГУДФК, присъства на редовен конгрес на Световната организация на сметните палати (висшите контролни институции) ИНТОСАИ, който се провежда в тогавашния Западен Берлин. Водачът на делегацията проф. М. Динев е избран за зам.-председател на конгреса на ИНТОСАИ, става и един от учредителите на Европейската организация на сметните палати (ЕВРОСАИ). Подобни делегации посещават САЩ, където им е изразено уважение към българската делегация от най-висок ранг, Ръководителят на делегацията проф. д-р ик. н. Михаил Динев е приет лично от президента на Сметната палата на САЩ. В знак на уважение, неговите публикации се включват в библиографската справка на Конгресната библиотека във Вашингтон.
Международните контакти на ГУДФК, освен с посочените страни и организации, още и с Англия, Франция, Германия, Испания, а това дава възможност да се използват техни специалисти за създаване на нова нормативна уредба за счетоводството, независимия финансов одит, за Сметната палата, за данъчната администрация и други., за закони и други нормативни актове, които съвсем преднамерено не видяха бял свят. Не е случайно, че първият единодушно избран от ВНС председател на Сметната палата е вече бившият първи зам.-министър на финансите и началник на ГУДФК, проф. М. Динев.
В периода на не съвсем целесъобразното закриване на МФ и включване на неговите звена в мега министерството на Икономиката ГУДФК не само че запазва своята структура, но приема да изпълнява ролята на обединител на важни структури, заплашени със закриване. Към ГУДФК се привлякоха кадри от бившето управление по методология на счетоводната отчетност, което оказа решаващо значение за запазване на неговия кадрови състав. Този състав по-късно положи основите на новата, в пазарни условия, методология на счетоводството и на финансовия одит.
В същия период се взе решение за трансформиране на окръжните данъчни отдели по общини, което означаваше загуба на един добре обучен състав от специалисти по данъците. По предложение на ръководството на ГУДФК кадрите от тези служби преминаха както от МФ, така и от окръжните съвети към системата на финансовия контрол. Така се създаде новата структура за финансово-данъчен контрол, която просъществува до сформирането на данъчната администрация като самостоятелно звено от МФ.
Отдалечени от онова време, е лесно да приемаме, че в тоталитарната държава всички институции действат поръчково, притискани от партийната повеля. Несъмнено има и голяма доза истина в такава представа, но органите на ДФК въпреки много подобни поръчки добросъвестно изпълняват своите функции.
Все пак самостоятелно или с други контролни звена се извършваха ревизии по които се повдигнаха обвинения, издадоха се и присъди за дейци от държавния апарат, поддържани от високите етажи на властта. Логично е да се очаква някои от тези дейци да се представят за “жертви” на поръчковия механизъм. Те го и направиха след 10.11.89 г. Не се разбра дали някой им е повярвал. Непосредствено след тази дата ръководството на ГУДФК се включи активно в проверката на УБО, оказа съществено съдействие на прокуратурата и съда за справедливи решения по някои стопански дела. Имаше условия и кадрови ресурс да се сложи преграда срещу разграбването на държавната собственост, но очевидно това вече не бе необходимо. Това би могло да продължи и след Десети ноември с цел защита на държавните интереси срещу разграбването на собствеността, но очевидно вече не е необходимо. Така, дори не съвсем постепенно, държавният финансов контрол стана по същество съучастник на това разграбване, поръчково затворил очи за престъпления срещу народната собственост, създавана с лишенията на милиони български граждани. Хубавото все пак е, че името на тази воюваща за ред и справедливост институция бързо се смени след демократичните преобразувания, за да остане чист споменът за стореното от нея за българската държавност.
Постиженията, а и пропуските във финансовата дейност на социалистическата държава за дълги периоди през 45-те години социализъм неизменно се свързват с двамата най-дългогодишни министри на финансите – Димитър Попов и Белчо Белчев.
Светът днес 