Държавният преврат на 9 юни 1923 година

Орлин Василев, 1946 година

Главният немски агент напусна разгромена България, но остави в нея своя наследник, остави около него своите изпитани в 30-годишни козни и предателства съветници, остави ни обсипаните с блага и ордени висши офицери от дворцовата германофилска камарила, остави забогателите от немските военни доставки спекуланти, отгледаните от Германия износители и вносители, продажните журналисти, които вече бяха вкусили сладостта на немските марки, остави на цялата великобългарска шовинистична банда цялата добре организирана немска агентура, които, под маската на „покрусените национални идеали“, тутакси започна да подготвя условията за реванша на германския империализъм.

„Цар Фердинанд си отиде, но положението не се измени. На българския народ не се удаде в 1918 година да свърши един път завинаги с немските агенти. Останалият Фердинандов син-Борис продължи немската политика на своя баща. В това се състои една от главните причини, гдето след четвърт век българският народ, който от собствен опит позна цената на съюза с немците, отново се оказа в германския лагер“ (Георги Димитров).

И действително, поради това, че българските народни водачи не извлякоха дълбоките поуки от преживения национален разгром и не проявиха толкова потребеното за оная епоха историческо прозрение – да използват надигането на масите не за постигането на няколко полупридобивки, а за пълното и окончателното разрушаване гнездата на немската агентура, на първо място царския дворец – преживяното през войните нещастие се задълбочи и превърна в трайна, близо четвъртвековна всенародна трагедия.

Артериите, от които българската реакция черпеше сила от международната си посестрима, не бяха прерязани, не толкова поради липса на сила и възможности, колкото поради недостатъчна политическа опитност, предвидливост и решителност у водачите, както и поради голямата им самонадеяност, която пораждаше убеждението: „Що ще се бърза, когато агентите са в ръцете ни, и народът, когато пожелае, може да ги накаже?“

Немските агенти действително бяха в ръцете на народа, понеже тоя народ от Освобождението на България никога не бе се надигал по-застрашително – той просто бе се „накървавил“ от желание да смъкне реакционно-финансовите кърлежи и германофилската дворцова олигархия. Народните маси за един ден биха разбили на пух и прах всяка тъмна сила, която би се изпречила на победния им ход.

Но тъмните сили се бяха страшно сплотили. Те си бяха вътре у нас, защото от всичките престъпници, които докараха нещастията – само еди, Радославов, бе избягал, след Фердинанд. Останалите, обаче, зачакаха, докато прекипи народният гняв, докато работниците и селяните позабравят страданията си през войната и се отдадат на своя мирен труд, докато вдовиците изтрият сълзите си, и бащите попрежалят падналите за славата на кайзер Вилхелмова Германия синове.

Спотайваше се старата, опитна, изпечена реакция, защото по-добре познаваше първите опиянения на властта – те ще позамаят главите на водачите, ще приспят тяхната бдителност – току-виж се и скарали: земеделци и земеделци, земеделци и комунисти. Разделяй и владей, – си мислеше реакцията. Ако сами не се скарат – за скарването трябва да се помогне чрез всички средства на клеветата, доносничеството, всяването на недоверие, чрез забиването на яки клинове и в най-малките междупартийни пукнатини.

Спотайваше се българската реакция, и докато се поокопити и възправи от поражението си и разбитият германски милитаризъм, докато се вкорени по-здраво италианският фашизъм – това от една страна, и от друга – докато реакционните кръгове в самите страни – победителки превъзмогнат временните си огорчения от поведението на българските финансово-стопански акули. Добре знаеха международните гешефтари, че по-верни съратници и помощници в започналото чрез репарации и по други начини ограбване на българския народ от българските си колеги, те не могат да намерят – българската реакция с право очакваше покровителството им.

Предателите се спотайваха, но не стояха със скръстени ръце, защото ги заплашваше двойна опасност – от една страна, властта на Земеделския съюз, начело с коравия демократ, Александър Стамболийски, и от друга страна – заплашваше ги Комунистическата партия, чието влияние бурно растеше. Нейните партийни организации крепнеха, революционизираха се и се превръщаха в здрави боеви отряди.

Трябваше да се бърза – ако тези две партии – БКП и БЗНС – смогнеха да осъществят по-тясно сътрудничество – българският трудов народ наистина би могъл да разчисти пътя за осъществяването на онези политически и стопански мероприятия, които, хем щяха да го спасят от мизерията и да осигурят мирното му процъфтяване – хем щяха да разсипят икономическата и политическа база на военно-финансовата клика и по този начин да я осъдят на пълно загиване.

Някои от тези мероприятия, кога по-пълно, кога частично, бяха вече подхванати от земеделското правителство на Ал. Стамболийски: преследване виновниците за катастрофата и спекулантите, конфискуване капиталите на незаконно забогателите, изземване земите от ръцете на онези, които не ги обработват и ограничаване на едрото земевладение, уреждане едрото жилищно владение чрез изземване на големи наемодателски домове и покровителстване на бедните наематели, пълна подкрепа на кооперациите за обединяване стопанските и културни усилия на бедните и малоимотните, даване на кооперациите монопола върху износа на земеделски произведения, неуклонен стремеж за пълно сближаване и разбирателство с родствените славянски народи, опити за обезсилване политическата роля на двореца, дори поддържане на заплахата за пълно негово премахване, отстраняване пречките за разбирателство с Югославия чрез преследване на фашизираната македонска организация, отхвърляне правото на заговорници- офицери да се месят във вътрешната и външна политика на страната и пр.

Общият ход на събитията у нас в първите години след Европейската война – когато беше на власт ръководеното от Александър Стамболийски правителство – водеше България към откъсването й от немската империалистическа система, към загубването на българската армия като съюзник на пруския милитаризъм, към сближаване със славянските държави, към омаломощаване на онези среди, които бяха постоянен резерв на немската хищническа политика, естествен съюзник на надигащия се войнствен фашизъм.

Затова разкритите пред българския народ възможности да реди своя вътрешен и международен, политически, стопански и културен живот по своя собствена воля довеждаха до ужас губещата почва под краката си дворцово-военна и спекулативно-финансова немска агентура. Зашеметената в началото, неразгромената реакция бързо се съвзе, подтиквана почти неприкрито от вилнеещия вече италиански фашизъм и от възродения немски милитаризъм. Задачата: да се овладеят наново загубените позиции – трябваше да се осъществи с всички средства, без оглед а известни рискове и възможни жертви.

Но тази задача не можеше да се постигне, ако стъпилият на краката си народ не се повалеше наново, ако не се премахнеха двете могъщи обществено-политически сили – БЗНС и БКП (тесни социалисти), които имаха съкрушително мнозинство в Народното събрание и бяха безспорно следвани от работничеството, селячеството, чиновничеството, занаятчийството и интелигенцията.

Предвожданите от Фердинандовия наследник, в сравнение с масата на българския народ, бяха малобройни, но политически опитни, обиграни в тайните заговори, посветени в механиката за овладяване с малко, но добре въоръжени сили на командни точки срещу превъзхождащ по броя си, но разединен противник. Те винаги бяха разполагали с държавната машина и добре владееха нейната сила, знаеха кои точно колелца и как трябва да се превъртят, за да вземе тая машина заден исторически ход, да направи остър завой и да поведе цялата страна по желаната посока. Правили неведнъж заговори и крупни национални предателства, народните врагове знаеха колко решаваща  за осигуряване победата може да бъде изненадата от внезапния удар. Те умееха да използват първото замайване от кървавия терор, бяха майстори на тактиката на последователните удари.

За постигането на главата си задача, реакционните сили най-напред трябваше да осъществят собственото си обединяване. Пред реално надигащата се „аграрно-комунистическа“ опасност, никакви пречки не биваше да съществуват за сплотяването на собствените кадри – всички вътрешни вражди и несъществени противоречия трябваше да затихнат, за да се постигне единният реакционен фронт, преди да се изгради народният единен фронт, след чието изграждане никаква вътрешна или международни сили не би могла да го събори.

Така и стана: всички реакционни сили, партийни течения, както и някои от намиращите се в ръцете на реакционни ръководства обществени организации, съюзи, а и отделните „независими“ личности се обединиха в т.нар. „Конституционен блок“, който се издигна като фасада за прикриване на особената тайна заговорническа организация, назована „Народен сговор“, създадена през 1921 г.

В доста широки сред у нас, дори в среди на пострадали от фашизма, по лесно обясними причини, все още се задържа убеждението, че отговорността за преврата на 9 юни и последвалите зверства, както и отговорността за извършените издевателства над българския народ през Септемврийското въстание от 1923 г. се носи само от преките участници в заговора, от Александър Цанков и близката му компания. Затова и предимно към тях досега са били насочвани обвиненията на антифашисткото движение. Трябва, обаче, ясно да се заяви и добре да се запомни, че заговорниците от „Народния сговор“ бяха само изразители и осъществители на желанията на българската реакция, обединена тогава в „Конституционния блок“. Зад прикритието на блока, с активната помощ на неговите водачи, на неговите членове, на неговата пропаганда беше нанесен удара на заговорниците. Затова тази реакция трябва да споделя отговорността за всички извършени зверства, за всички нещастия, които последваха страната ни от загубването на нейната свобода и независимост до второто й освобождение на 9 септември 1944 г. А главната отговорност, разбира се, тежи върху спотаения в двореца си Кобург-готски монарх.

След обединението си, българската реакция започна да търси и съюзници. Лишени след 2-те национални катастрофи от всякаква сериозна опора в масите ( което толкова ярко се разкриваше при всички избори), народните врагове се свързаха през първите месеци на 1923 г. с прогонените от Червената армия врангеловци – запазващите все още свои войскови ред въоръжени белогвардейски части. Те бяха евакуирани в България по искането на международните интервенти – да са по-близо за възможното им използване при бъдещо нападение срещу извоювалата своя свобода РСФСР. Противонародният преврат се планираше да стане с участието именно на тази доста значителна, озлобена и настървена срещу всичко напредничаво белогвардейска сила.

Комунистическата партия успя навреме да се добере до плановете на превратаджиите, публикува ги и вдигна масите на протест.

На 16 май 1922 г. партията излезе с манифест към българския народ:

„Буржоазният блок, – казваше се в манифеста, – не е в състояние да унищожи чрез легална политическа борба Комунистическата партия, главната пречка по пътя за постигането на неговата цел. Затова той търси помощта на врангеловската контрареволюционна армия. Буржоазният блок иска с помощта на чуждите войски да завземе властта, да унищожи Комунистическата партия, да прехвърли тежестите на мирния договор върху гърба на народните маси, да продаде на чуждите завоеватели независимостта и свободата на българския народ, да го окове във веригите на икономическото, политическото и социалното робство.

Свободата и независимостта на българския народ  е в опасност! Ние зовем целия български народ да се вдигне и сплоти под знамената на Комунистическата партия и да се бори за незабавно разоръжаване, разпускане и изгонване щабовете на врангелската армия, под съд предателите от буржоазния блок! Мир и съюз със съветската република! Унищожаване на мирния договор и военните задължения! Обезпечаване на жизнените интереси на народните маси…

Ударът на реакцията е насочен не само против Комунистическата партия, но и против свободата и независимостта, срещу живот и бъдещето на целия български народ…

КП ще употреби всички сили и средства, за да запади себе си и да закрепи народната свобода и независимост“.

По-нататък манифестът приканва към безпощадното смазване на всеки опит за овладяването на властта чрез насилие и издига животрептущите лозунги на народната борба.
Съвременниците помнят, какъв отклик намери сред масите позивът на Комунистическата партия. Цялата страна пламна от народен гняв. В столицата, по останалите индустриални центрове, по всички градове и села бяха свикани хилядни митинги и демонстрации, охранявани от въоръжени бойци. Партийци и младежи се отдадоха в пълно разпореждане на своите организации и с крайна бдителност охраняваха клубовете и синдикалните си помещения.

Тази надигната от Комунистическата партия борба, която се центрира около лозунга: „Съд за виновниците на войната и заговорниците!“ – има още един важен резултат: подпомогна фактическото сближаване между Земеделския съюз и Комунистическата партия. Под напора на народните маси, правителството разгони щабовете на белогвардейците и взе мерки срещу заговорниците.

Единодействието намери своя израз в историческия Референдум – допитването до народа по въпроса: „Да бъдат ли съдени виновниците за въвличането на България в Европейската война?“

Комунисти и земеделци излязоха в борбата около допитването заедно, и тяхното единодействие доведе до абсолютна победа при гласуването.

Врагът се сви и започна да отлага на няколко пъти преврата.

Но чудесният исторически урок от постигнатото при Референдума единодействие между 2-те народни партии БКП и БЗНС, а още повече въодушевената задружност, проявена от техните привърженици долу, в низовите организации, по всички села и градове – макар и да бе доловен, не бе оценен в цялото негово значение от партийните ръководства. Поуката от този исторически урок не бе поставена в основата на бъдещата им обща работа.

Обединението на народните сили срещу врага не бе постигнато, и той нанесе удар на 9 юни 1923 г.

Заговорниците чрез бързите си и решителни действия, извършени предимно чрез чрез механичното използване на началствата на войската и чрез участието на македонските банди, успяха да овладеят властта в столицата и всички големи градове на страната. Повечето от земеделските министри бяха арестувани, полицията и оранжевогвардейските правителствени привърженици бяха разоръжени.

Военно-фашисткият държавен преврат бе вдъхновен, покровителстван и пазен от ново разкриване от наследника на Фердинанд, от продължителя на неговото пъклено дело – Борис – чийто първи дълг бе да пази от всяко посегателство българската Конституция.

„Цар Борис, опирайки се на най-реакционните елементи в страната и армията, направи държавен преврат, свали конституционното правителство на Стамболийски, въдвори в страната фашистки порядки и взе курс на пълно подчинение интересите на България на интересите на немската империалистическа политика“ (Г. Димитров).

Осъществители на пъкления противонароден заговор бяха професор Александър Цанков, неколцина генерали и не повече от 300 души заговорници, около които бързо и естествено се групираха всички тъмни сили на реакцията от т.наречените шпиц-команди. Оказа подкрепа на държавния преврат и част от офицерството, което, поради постановленията на подписания в Ньой мирен договор и съкращенията в армията, трябваше да напусне казармите и военната си кариера, и да отиде в запаса.

Най-напред трябваше да бъде повален БЗНС, да бъде унищожена реалната съпротивителна сили на властващата партия, предвождана от Александър Стамболийски. Внезапният удар наистина позволи на заговорниците да заемат командните точки на властта в България, но те още не бяха осигурили победата си.

Дол, в самите недра, привържениците на БЗНС, а на много места и редом с комунистите, се вдигнаха стихийно на въоръжена борба в защита на свалената власт.

Най-характерна проява на разбирането за единството между работниците и селяните бе въстанието в град Плевен и плевенска област. Предвождани от своята организация, работниците в улични ражения завзеха града отвътре, докато въстаналите селяни го атакуваха отвън.

Във варненски, шуменски, русенски, търновски, врачански окръзи, в кюстендилски окръг и в областите между София и Пловдив десетки хиляди селяни и работници подеха, наистина разпокъсано и дезорганизирано, но с крайна преданост борбата.

Макар че в Плевен, Килифарево, Карлово, Харманли, Кнежа и на толкова други места редом със земеделците в борбата да влязоха и комунистите, все пак партията на работниците не възглави народното движение и с това го обрече на пропадане, поддържайки „неутрална“ позиция.
Народните врагове бяха много по-наясно: разделението, което те правеха между земеделци и комунисти, беше само тактическа маневра, за да могат последователно, а то значи по-леко да ги бият. В своята кървава практика новоизпечените български фашисти е правеха почти никаква разлика между комунисти и борчески земеделци. Редом със Стамболийски и Калъчев, загинаха комунистите Асен Халачев, Трифон Саралиев, а колко хиляди други знайни и нейзнайни работници и селяни изпълниха общите братски гробове, за да запечатат със смъртта си късно осъзнатата истина, че само в дружната борба е спасението на народното дело.

Други десетки хиляди изпълниха размесено затворите, превърнатите в тюрми училища и полицейски участъци, за да могат лесно да промислят и изживеят политическите грешки и да извлекат поуките за бъдещите борби.

Сега, от историческата височина на 9 септември, всички вече, и участниците в онези събития, и техните следовници – могат ясно да видят, какъв прелом в историческото развитие на България е бил превратът на 9 юни 1923 г. Още при първия по-значителен опит на България да се измъкне от лапите на германския империализъм, той чрез своите агенти отново здраво я вкопчи в ноктите си, за да предизвика други двудесетилетия борби и хиляди нови жертви.

Ръководители на държавния преврат от 1923

Ето каква характеристика дава на този преврат Вълко Червенков: „Държавният преврат на 9 юни 1923 г., независимо от намеренията на някои от неговите участници, издигна на сцената тъкмо онези най-реакционни сили в нашата страна, които провеждаха и поддържаха в 1915-1918 г. прогерманска политика, и по такъв начин постави началото на предателската и катастрофална, вече под знамето на фашизма, политика на въвличане България за втори път в орбитата на германския империализъм. Тук е главната същина на деветоюнския държавен преврат. Зад гърба на организаторите на деветоюнския държавен преврат стояха опитни кръгове на германската и международната реакция, които по-късно докараха на власт Хитлер и неговата банда. Тъкмо тези кръгове не се забавиха след преврата да се възползват изцяло от открилите се за тях възможности да пуснат своите пипала във всички пори на политическия и икономическия живот на страната, за да разчистят и улеснят пътя на докопалата се до властта германска агентура“.

„Военен съюз“, инициатор на държавния преврат през 1923 г.

Вълко Червенков така резюмира главната поука от преврата:

„Селяните сами, без и против работниците, не могат да управляват, а стават жертва на реакцията. Работниците сами, без и против селяните, не могат да се освободят от реакцията и фашизма, не могат да разчитат на свободно развитие, а стават жертва на своите врагове. Изводът, заплатен с реки братска, работническо-селска кръв, е: спасението на работниците и селяните е в техния най-тесен боеви съюз в името на пълното унищожаване на фашизма и всяка реакция и изграждането на свободна, независима демократична и силна България. Никога разединени, винаги заедно!“

Добавка от редактора

Кратка биографична справка за един от участниците в държавния преврат от 1923 г.

В периода 23 август – 2 септември се провежда съдебен процес срещу о. з. ген. Иван Вълков и група от 10 бивши офицери от Министерството на войната, натоварени през 1923-1925 г. с „разузнаване и париране действията на БКП и БЗНС“. Пред съда те отговарят за убийствата на земеделци, комунисти и безпартийни в този период. Върховният съд осъжда Иван Вълков и още шест души на смърт, а четирима – на 15 г. затвор. След обжалване Президиумът на Народното събрание заменя смъртните присъди с 20 г. затвор, макар че оценява решението на Върховния съд като справедливо и правилно.

Иван Вълков Вълков е политически и военен деец, ген.-лейтенант. Роден е в гр. Казанлък на 19 януари 1875 г. Завършва Военното училище в София, след това продължава образованието си в Артилерийската и Генералщабната академия в Санкт Петербург. Взема участие в Балканската война 1912–1913 г. и в Първата световна война 1914–1918 г. Той е сред инициаторите за създаването на Военния съюз (1919 г.). Като един от неговите ръководители Иван Вълков взема активно участие в подготовката и осъществяването на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Заема поста военен министър в правителството на проф. Ал. Цанков (1923–1926 г.) и в началото на управлението на А. Ляпчев (до 1929 г.). Като такъв организира разгрома на Юнското и Септемврийското въстание през 1923 г. и репресиите след априлския атентат през 1925 г. От 1929 г. до 1934 г. е пълномощен министър в Рим, с което приключва активната си политическа дейност. През 1954 г. е осъден на смърт, но поради напредналата му възраст присъдата му е заменена с доживотна. Иван Вълков Вълков умира през 1962 г.

Разкопаване гроба на Александър Стамболийски през 1946 г.

Иван Вълков, участник в държавния преврат през 1923 г., организатор на разгрома на Юнското и Септемврийското въстание, както и репресиите към комунистите през 1925 г.

Заловен член на БЗНС веднага след държавния преврат през 1923 г.

Един от основателите на Военния съюз и инициатор на държавния преврат през 1923 г.

Войници конвоират Оранжевата гвардия на Стамболийски

На партера се намира библиотеката на Александър Стамболийски

Годината 1923 е написана от ръката на Александър Стамболийски минути преди екзекуцията му от ВМРО и превратаджиите.

Земеделци в Софийския централен затвор