Публикувано през февруари 1944 г. в издавания от партизанския отряд „Жив вестник“
„Мили татко,
Не знам как ще посрещнете това мое писмо, дали с радост и усмивка на уста, или с омраза и болка на сърце, защото аз ви причиних толкова мъки и страдания. Сега, когато аз съм толкова далеч от тебе и жестокият враг не ми дава да те видя и да ти дам пак обяснения, то реших да ти напиша тези няколко реда и да ти съобщя една нерадостна вест.
Най-напред ще те моля да ми простиш, загдето не ти казах къде отивам, а тръгвайки за училище, закъдето ти ме изпрати усмихнат, аз предпочетох и постъпих в друга малко по-висша школа – партизанския отряд. Заслепен от бащинска любов, ти искаше да направиш от мен „човек“, както ти се изразяваше, т.е. оръдие в ръцете на враговете на народа.
Татко, аз не те послушах и не изпълних това твое желание, но помисли малко, в какво положение се намира днеска българският народ, и ти ще разбереш, че аз имам право. Днешната борба, която се води на живот и смърт, е много велика и свята. В нея взема живо участие всеки честен българин и българка. Понеже това е борба жестока и неравна, то тя изисква и взема скъпи жертви. Всеки ден падат хиляди хора, а но 25 януари падна убит и твоя възлюбен син в неравния бой с коварния враг.
Татко, не се отчайвай, не падай духом, а напротив – гордей се, че и ти имаш син герой, който не пожали живота си за освобождението на народа ни от фашисткото робство. Неговият гроб е на връх Бузлуджа, при гроба на хаджи Димитър. Той падна убит за делото, за което се бори, и вечно ще живее. Знай, че от всяка капка кръв на паднал народен герой се раждат хиляди и хиляди нови герои, които ще продължат подетата от тях и недовършена борба.
Утешавай мама, не й позволявай да плаче, кажи й, че всяка сълза ще гори моето сърце. Кажи й също, че аз зная вече пушка да нося и че ще се боря до последна капка кръв, за да отмъстя за нейните страдания и сълзи и за мъките на целия народ. Още малко търпение. Победата е близка. Скоро ще възтържествува свободата.
За мен не се тревожете. Аз съм добре със здравето. Знай, че никога в живота си не съм се чувствала така щастлива, както сега, защото съм при младите български патриоти, които не жалят сили и младост, и имат само една мисъл и една идея – по-скоро да освободят народа си от фашистката тирания.
Приеми хиляди поздрави от твоята дъщеря, която те обича повече от всякога“.
Светът днес 
И сега също сме под „фашистка тирания“. Само че не го осъзнаваме, защото тя е прикрита, подмолна, „мека“. А първото, което нашите убийци правят, е да замъглят съзнанието ни с пропаганда, за да не осъзнаваме, че ни грабят и ни убиват.
Днес имаме нужда от също такива самоотвержени борци. От също такава съпротива. Но тъй като днес хитростта на поробителя преобладава над грубата му сила, основният фронт е идеологически. Днес нашата „гора“ е интернет. Защото днес основната борба е борбата за умовете на хората.
Ето защо сега преди всичко трябва да формираме „партизански отряди“ от хора, готови да разпространяват истината сред народа. Клавиатурата е нашият автомат. И да не се заблуждаваме – ще ни репресират и ще ни мачкат. Те не са забравили да убиват. Просто отначало новите колонизатори-фашисти прилагат „по-меките“ си форми на „убеждаване“. Но не все още прекрасно владеят и старите, физическите.
Това не бива да ни плаши. Всеки, който може да върже две изречения на кръст, трябва да пише и да говори. Без умора и навсякъде – особено там, където ще го чуят най-голям брой хора. Ще бъдем оплювани и мразени, предавани и наказвани, даже репресирани. Няма значение, наградата ни няма да е от този свят. Трябва да го правим, заради бъдещето на България.