Разузнаването и контаразузнаването са специфична дейност за събиране на информация за противниците на държавата и на нейните ръководители. Те се зараждат заедно с първите държавни образувания. Историята на човешката цивилизация от дълбока древност до наши дни, и безспорно дълго още, ще се развива с участието на “рицарите на плаща и кинжала”.
Римският император Диоклециан (284-305) обособява звено към императорската канцелария, т.нар. агенти по обществени дела. Това били доверени хора, които разнасяли императорските декрети по римските провинции и надзиравали за тяхното изпълнение, организирали наблюдението на нелоялни към императора лица, разкривали заговорниците срещу властниците и ги арестува. Те изпълнявали и други специални поръчения. По този начин били разкрити солунският областен управител и един от малоазийските военачалници, които били активни християни и не признавали властта на императора.След осъждането им на смърт (305) те са канонизирани и днес са най-известни светци воини Димитър и Георги.
Още при управлението на третия руски московски цар Иван IV Грозни (1533-1584) официално била създадена тайна служба, която му помагала да смазва безмилостно всеки опит за неподчинение или заговор срещу властта. Тя се разширявала и укрепвала ролята си в живота на руската империя, докато при Петър I Велики (1689-1725) окончателно формирала основните направления на дейността си, две от които са и днес особено актуални. Едното е научно-техническото разузнаване, поставено изцяло в подкрепа на политиката на Петър за модернизация на Русия с използване на европейски опит и технически постижения. Другото направление е установяването, издирването, опазването и въвеждането на идеологическо обрашение на веществени и паметници на националната история и култура.
В Късното средновековие разузнаването и контраразузнаването станали съществен инструмент в борбата за надмощие между Франция, Англия, Испания и Германия, още повече че техните владетели придали на тази дейност официален характер. Сред легендарните имена на създатели и ръководители на широки шпионски мрежи са френските кардинали Ришельо и Мазарини, полицейският гений на Наполеон – Фуше, пруският полицай Изибер, чиято разузнавателна мрежа помогнала на Бисмарк да обедини Германия. Великобритания постига световно могъщество и съхранява дълги години своето господство в многобройните колонии с помощта на секретните си служби.
През XX век, в годините на Първата и Втората световна война и на последвалата ги Студена война, разузнаването и контраразузнаването придобиват невиждани мащаби, обхващат всички сфери на обществения живот и плетат мрежите си по целия свят. В тяхната дейност се прилагат много от най-значимите научно-технически достижения на човечеството, включват се все повече високо квалифицирани специалисти, за тях се отделят и изразходват огромни финансови средства. По този начин те се превръщат тайно в основен елемент на системата за опазване на националната сигурност.
От появата на първите секретни служби до наши дни събираната от разузнавачите информация се докладва лично на владетеля или на държавния глава и представлява строго пазена държавна тайна. Дори и в най-развитите съвременни демокрации огромните информационни масиви на разузнавателните и контраразузнавателните служби са тайна за обществото. Разсекретяването им става след десетки години, и то само в обем, който не вреди на националните интереси.
Уникален отрицателен пример в това отношение е България, чиито демократични правителства разсекретиха оперативните архиви, обругаха и низвергнаха щатните и нещатните служители на специалните служби.
Българската държава от съществуването си през 681 до 10 ноември 1989 г. е имала разузнавателни и контраразузнавателни формирования. Нейните владетели събирали поверителна информация за външните и вътрешните врагове на държавата и за своите лични противници, използвали за анализи на данните най-добрите и най-преданите си хора. Наличието на информация е играло важна роля за възхода и успехите, отсъствието й – за пораженията и бедите.
Верни хора от Константинопол донесли на българския кан Тервел (700-721), че в императорския двор се води безмилостна борба за короната. Той подкрепил с войска детронирания Юстиниан II и го върнал на престола в 705 г. В знак на благодарност византийският император го удостоил с титлата кесар и му отстъпил за владение областта Загоре в Източна Тракия. Това имало важно дипломатическо, стопанско и стратегическо значение за България.
През 717 г. разузнавачите на Тервел предупредили кана, че арабите пряко заплашват Константинопол, обсаден по суша и море. Тези сведения му дали възможност да избере за съюзник и подкрепи по-удобния за момента съсед. Той атакувал арабите и им нанесъл съкрушително поражение. Не без основание се приема, че тази победа на българите и разбиването на арабските нашественици от франкския крал Карл (Шарл) Мартел при Поатие през 732 г. са битките, спрели арабската инвазия в Европа.
По времето на Телериг (768-777) датира първият документиран успех на българското вътрешно разузнаване, провело блестяща комбинация в защита на националния суверенитет. Подозирайки, че част от българската и славянската аристокрация е склонна на съглашение с византийския император Константин V Копроним, канът писмено уверил императора, че възнамерява да избяга при него. За целта поискал имената на византийските агенти в Плиска, на които да се довери. Константин V му съобщил имената – необичайна наивност за лукавството на византийските императори. Телериг тутакси наредил да бъдат екзекутирани.
Пример за ролята на изпреварващата информация е едно изключително важно решение на кан-княз Борис. Разбирайки от многобройни източници, че противоборството между езическите вярвания на българи и славяни застрашава устоите на държавата и на неговата власт, той стимулира единението на славянобългарското общество чрез налагането на християнството за официална религия.
Борис разполагал и с информация за борбата между основните християнски центрове Константинопол и Рим, които се стремели да приобщят славяните и техните държави. Това му позволило да проведе сложна дипломатическо-разузнавателна игра с константинополския патриарх и с римския папа. Резултатът бил повече от впечатляващ – България се сдобила със самостоятелна църква, ръководена и контролирана само от българския владетел.
Когато вътрешното разузнаване разкрило, че част от българските велможи подготвяли бунт срещу покръстването, Борис заповядал да ги арестуват и безмилостно избил целите им родове. По-късно, когато наследникът му Расате, с християнско име Владимир, се опитал да възстанови езичеството, князът кръстител напуснал манастира, където се бил оттеглил, ослепил го и го хвърлил в тъмница. За княз на България въздигнал своя трети син Симеон, наречен заради делата си Велики.
Резултатите от националноосвободителните борби на българския народ срещу турското робство в определена степен се влияели и на способността на ръководителите им да се опазят от турските агенти. Зловредно е твърдението на историци с вкус към евтина популярност, че българите са “племе от предатели”, които доброволно давали сведения за готвените бунтове и за водачите им. Вярно е, че Османската империя имала голям опит в изграждането на разузнавателна мрежа сред поробените народи. Турските управници внимателно следели за настроенията на раята, имали свои очи и уши в по-големите селища. Агентите на турската власт били вербувани, ако използваме този съвременен термин, по класическите начини – срещу заплащане и привилегии или чрез принуда и заплахи, т.е. на основата на зависимост или на материална заинтересованост.
Турски агенти имало не само по българските земи, но и сред българската емиграция. От своя страна васалните на Турция румънски управници променяли отношението си към дейността на Българския революционен централен комитет. Когато контактите между Истанбул и Букуреш били спокойни, румънските власти не толерирали, дори пречели на българските революционери. И обратното – когато били обтегнати, Букурещ ги насърчавал да организират чети, бунтове и въстания. Същото се отнасяли и за управниците на Сърбия и Гърция.
Турските власти следели внимателно дейността на Васил Левски и събирали сведения за градените от него тайни революционни комитети. Защитните мерки на Апостола били формулирани в “Наредба за освобождението на българския народ”, където се посочва, че в организацията трябва да има структура, която “да шпионира турските шпиони и да предирва стъпка по стъпка делата на турската тайна полиция и да ги съобщава направо на централния комитет”. Също толкова показателно е, че от тази структура се изисквало “да нагледва тайно делата на революционните работници и да ги съобщава на централния комитет”, да проверява “точността и верността на тайната поща”, да изпълнява наложените наказания на предателите.
След като за две години Левски изгражда широка мрежа от революционни комитети по всички краища на българските земи, поробителите накрая успяват да обезглавят Вътрешната революционна организация. Упоритите им усилия завършили със залавянето на Левски, който след безрезултатни мъчения и разпити бил осъден и обесен на 18 февруари 1973 г. За българите залавянето на Апостола е огромна беда, но за турските тайни служби е голям успех.
След възстановяването на българската държава през 1878 г. вътрешното разузнаване и контраразузнаване остават направления в дейността на полицията за дълъг период от време. Тя, както и цялото държавно устройство, е изградена по образ и подобие на руската полиция. Първият документ, подготвен от Канцеларията за гражданско управление на освободените земи, се нарича “Инструкция за правата и длъжностите на образуваната полицейска стража в освободените райони”. Показателно е, че още тогава една от задачите на полицейската стража била “запазване на…дължимото повинование на властите, усмиряване на всякакви действия, противни на установения ред…унищожаването на всякакви непозволени и съблазнителни събрания”. Тази функция е записана също толкова категорично и във “Временни правила за устройството на полицията в Княжество България” и “Временни правила за полицейските пристави”.
Димитър Иванов
Светът днес 
„Уникален отрицателен пример в това отношение е България, чиито демократични правителства разсекретиха оперативните архиви, обругаха и низвергнаха щатните и нещатните служители на специалните служби.“
Долна лъжа! Те се пенсионираха със 700лв пенсия и 15 заплати накуп! Гнъсните ченгета и доносничеството искате да реабилитирате като нещо достойно и полезно! Еми не е! Доносникът е най-долна измет и предател на народа пред управляващата сган от мошеници и тъпанари.
Трол долен, не смесвай агентите-доносници и почтените разузнавачи и контра-разузнавачи! Първите може би не заслужават нищо. Но на вторите, колкото и пари да са им давали, все ще са им малко за прекрасната работа, която са вършили – за укрепване на сигурността и безопасността на държавата България. Защото без значение дали е била „народна република“ България, или някаква друга република – все е била България. Ако това за тебе изобщо има някакво значение – долен, безроден, продажен и лъжлив (еврейоатлантически) уеб-трол. Ти самият си гаден агент. Извърташ, манипулираш и повтаряш соросоидните пропагандни клишета по методическите указания на ЦРУ. Но хората вече ви научиха лъжите и не ви се връзват. „Гадно ченге“ и „сътрудник на тайните служби“ не са едно и също. Гадни ченгета има и днес, но днес те служат на колониалната власт – на фашингтонските и брюкселските ни господари. За съжаление, службите за сигурност днес са полу-унищожени и унижени, а смешните им останки са заляти с помия от мръсници като теб. Защото на колонии като България не им се полага национален суверенитет. А значи, и суверенни, национални специални служби. Всъщност, „мошеници“ са тези, които плащат на такива нищожества като теб. Те са новите „интелиджънт сървис“, които действат у нас. Но те са агенти, по-гадни от които няма, защото не са български, а чуждестранни, анти-български (!) агенти. И те всъщност работят не за да защитават българските интереси, а за унищожаването на държавата България и заличаването на българския народ. А „тъпанари“ пък са само тези, които вярват на дебилната ви пропаганда.
Служби за сигурност винаги е имало и ще има. И даже трябва да има, като се замислим – в такъв свят живеем, просто няма друг начин.
Но тези служби са само средство, само инструмент на държавата. А инструментът може да бъде „добър“ или „лош“ само в смисъл на „качествен“ или „некачествен“. Но той не може да бъде „добър“ или „лош“ в смисъл на „морален“ или „неморален“. Моралът е категория, която се отнася към собственика на инструмента, а не към самия инструмент. Следователно службите за сигурност могат да служат за доброто на народа и на страната, когато са в ръцете на добро, народно управление. А могат да бъдат грозен и страшен инструмент, служещ за агресия над чуждите народи и за поддържане на диктатура над собствения народ, когато са в ръцете на диктаторска олигархична власт.
Сигурно се сещате за поговорката „който не иска да храни собствена армия, ще храни чужда“. Същото важи и за службите. Който не иска да има суверенни национални служби за сигурност, ще бъде под контрола на чужди служби. Защото служби за сигурност винаги има и ще има – природата не търпи празни места. Само дето чуждите служби не защитават интереса на нашата държава, а на друга, чужда. За интересите на народите пък да не говорим. Ако поне донякъде и отчасти чуждите служби защитават интереса на чуждия народ, то с интересите на нашия те гарантирано нямат нищо общо. Напротив, те са им точно противоположни. Точно това е в момента положението у нас. Да ни е честито!