Великият маршал Жуков

Статия на Time, публикувана на 9 май 1955 година

По време на болшевишката революция от 1917 година Жуков се намирал в родното си село Калуга, бил болен. Младият драгун, който тогава бил на 21 години, бил, подобно на много други руснаци, дълбоко разочарован от начина, по който царското правителство водело войната. За да се потуши съпротивата срещу властта, болшевиките създали армия от партизански отряди, бежанци, спасили се от войната, селяни, работници и професионални активисти. Дори след пораженията и отстъпленията, разказва Троцки, първият болшевишки военен народен комисар, “панически настроената маса се превърна за две-три седмици в боеспособна армия. Какво бе нужно за целта?…Да й се дадат добри командири, няколко десетки опитни бойци, десетки самоотвержени комунисти”. Командирите и опитните бойци били набирани от старата царска армия. При болшевиките служили вече десетки хиляди бивши войници от царската армия. Сред тях бил и Георгий Жуков.

В Москва младият Жуков станал член на революционния комитет на подразделението си. Скоро то се вляло в кавалерийския полк под командването на бившия унтер-офицер Семьон Тимошенко, който влязъл в Червената армия начело с казака Семьон Будьони. Войната се разпростирала по целия периметър на Централна Русия, в рамките на 3 хиляди мили. Конната армия играела ролята на “ударно съединение” – тя извършила скок от 400 мили, за да атакува поляците на Пилсудски, тя изтикала на юг бялата армия на генерал Деникин, и, най-накрая, разгромила войската на белия генерал Врангел, слагайки последната точка на войната.

Жуков бил широкогърдест младеж от Калужска губерния – воювал рамо до рамо в предната част на конницата. Бил ранен около Сталинград, където червените били командвани от Ворошилов, получил орден Червено знаме и влязъл в комунистическата партия. И никога не съжалил за това.

Много царски офицери преминавали към белите заедно с целите си подразделения. Затова през 1918 година болшевиките командировали във всички части на Червената армия комисари – твърдокаменни комунисти, чиято задача била да заставят командирите и бойците да се подчиняват на “революционния дух и дисциплината”. В противен случай…Както отбелязва реалистът Троцки: “Не може да се гради армия без репресии. Не може да се водят масите на смърт, без да въоръжиш командването със смъртното наказание”.

Когато народният комисар Торцки започнал да изгражда от революционната армия мирновременни въоръжение сили, той се сблъскал с истински бунт. Троцки успял да създаде Генерален щаб, управление за бойна подготовка и командните структури на различните родове войски чрез “ядрото” от опитни бивши царски офицери: сред тях бил и бъдещият маршал Михаил Тухачевский.

Когато предложили на Жуков да постъпи във Военната академия “Фрунзе”, той с готовност приел.

Началник Генералния щаб Борис Шапошников го смятал за “малко муден”, но го изпратил да учи в Германия, под ръководството на генерал фон Сект. Младият чернокос руснак изглеждал странно сред пруските офицери, които били с монокли на очите си, но във фехтовката Жуков превъзхождал всички. Фон Сект, главният теоретик на формиращата се нова германска армия, научил Жуков на стратегията и тактиката при “масирано настъпление”.

Връщайки се в Белорусия под командването на Тимошенко, Жуков вече бил образцов строеви офицер. Търпеливо и методично “полирал” “сивите” полкове. Разказват, че веднъж сам изчистил ботушите на един войник, за да покаже на подразделението, което марширувало с мръсни обувки, как трябва да се прави. Когато Червената армия беше била снабдена с танкове, заповядали на Жуков да превърне селските момчета в перфектно обучени танкисти. Жуков се отнесъл съвсем прилежно към поставената задача и изискал от подчинените си след ученията да мият бойните машини. Подобни “малки поучителни истории” не могли да не бъдат забелязани от пресата, а пресата тогава била под контрола на болшевиките, т.е. властта вече била решила да лансира Жуков. През 1935 г. името му се появило във вестниците във връзка с рязка критика към Тухачевски заради несполучливо проведени маневри, а година по-късно Жуков получил голяма чест: включили го в комисия, която утвърждавала проекта на сталинската конституция…

През 1939 година Япония нападнала Монголия. Сталин изпратил Жуков. Заповядал му да извърши с танковите части 150-милен марш-скок от ж.п. линията до фронта и веднага вкарал в бой частите, за да подкрепят авиацията. Така, осъществявайки безпрецедентна по внезапността си на атака, СССР унищожил напълно японската 6-та армия. Останалите й части били изтласкани обратно в Манджурия. Сталин наградил Жуков със звездата Герой на Съветския съюз.

Истинската решаваща проверка на издръжливостта на Червената армия се проявила след тогава, когато Германия хвърлила върху Русия цялата мощ на силния, арогантен и победоносен Вермахт. Жуков ръководел сражението около Смоленск. Агресорите били изтикани на 20 мили. Това била в онези дни една от малкото успешни операции, които трябвало да задържат придвижването на врага.

Когато казали на Сталин в началото на войната, че войниците му започват масово да се предават в ръцете на фашистите, той върнал в Червената армия политкомисарите. Същите тези комунисти-политкомисари заповядвали да се разстрелват всички дезертьори и предатели.

 

Четири месеца след началото на войната Вермахтът вече стоял пред вратите на Москва и Ленинград.

Тогава Сталин бил принуден да предаде командването на най-квалифицирания си командир: Георгий Жуков. Първото му решение било да се защити Москва.

Хитлер крещял: “На всяка цена трябва да се ликвидира Москва”. Жуков отговорил с вдъхновените от Библията думи на руския герой Александър Невски, живял през XIII век: “Който меч вдига, от меч умира. Зад нас е Русия”. Следвайки примера на генерал Галиени, който защитил Париж от немците през 1914 г., Жуков заповядал да се реквизира целия автомобилен транспорт в столицата, включително автомобилите на кремълските началници, и създал на Можайското шосе заслон от опълченци. Той прехвърлил по Транссибирската магистрала войската от Далечния Изток и създал от нея пет бойни групи около Москва. Свежите сибирски части, които били командвани от опитни офицери, изтласкали колоните на фон Бок, които вече били на разстояние един оръдеен изстрел до Москва. После руската зима, най-суровата за последния половин век, принудила двете стани да спрат активните бойни действия. За половин година снежни бури и пролетни дъждове, Жуков, възползвайки се от методите на Троцки от годините на Гражданската война, формирал новите гигантски армии на СССР.

Енергията и професионализма на Жуков били нужни при планирането на операциите и при тяхното осъществяване. Била създадена щабна структура под името “Ставка”, която му давала правото да прави забележки при планирането, за да бъде то преработено. Самият Жуков получил правото да заминава на фронта там, където нещата не вървели и да взема командването в ръцете си. По време на една от първите си визити след битката за Москва Жуков заменил стария “партизанин” Тимошенко, чието пролетно настъпление вървяло към провал. Тогава командният пункт на Жуков бил близо до Калуга, недалеко от родното му село Стрелковка. Немците решили да унищожат селото преди да го напуснат, а роднините на Жуков били затворени в една къща, която запалили. Разказват, че войниците на Жуков се врязали в селото тъкмо навреме, за да спасят семейството на своя командир.

Подобни случки били използвани от новата съветска пропагандна. Предишните комунистически лозунги били изтикани назад: войната започнала да се нарича “отечествена”, вече призовавали руснаците да се сражават за “родината” срещу “фашистките зверове”. Новата пропаганда подействала неочаквано ефективно – впрочем, не толкова, за да попречи на генерал Власов, един от най-близките подчинени на Жуков по време на отбраната на Москва, да премине към немците и да организира антикомунистическа армия от пленени червеноармейци. Бойният дух на съветските войски все още не бил на висота.

Повратен момент била трудната, жестока и кървава Сталинградска битка, която започнала от септември 1942 г. и продължила до февруари 1943 г. Жуков планирал настъпателна операция, но не присъствал при капитулацията на обкръжените немски войски – трябвало да излети към обсадения Ленинград.

“Следващата ни стъпка е да попречим на Хитлер да маневрира”, – разказва по-късно Жуков. Той постигнал това чрез серия майсторски проведени операции, ненадминати по размаха и мащаба си. На фронта, който бил разтегнат от Заполярието до субтропиците на Сухуми, той дирижирал 300 дивизии. Всички мъже и жени в СССР, които можели да се движат, били мобилизирани в армията или работели във военни заводи. От конвейерите на уралските заводи излизали танкове и оръдия. Жизнено необходимите боеприпаси, самолети, бензин, камиони – също. Тогава Жуков започнал да измъква духа на Вермахта.

Стратегията и тактиката му били традиционни: нямало нужда да се открива колелото отново. Избирал за удар примерно участък от немската отбрана в рамките на 20 мили, който участък бил атакуван от пехотата на вълни – във всяка вълна участвали по 20-30 дивизии. Немските картечници и артилеристи си изразходвали всички боеприпаси, за да бъдат спрени съветските войници. След това в гръб тръгвали танковете с пехотата, правели обход и обкръжавали неприятелските части по фланговете. Така Жуков успял да вкара в “котел” десетки немски дивизии. След това той спирал настъплението и срещу обкръжените започвала да действа артилерията. Немският генерал Гудериан пише: “Всеки път, когато германската армия се оказваше в трудно положение, когато отбраната ни беше дезорганизирана и се колебаеше, ние усещахме умелата ръка на….Жуков”. Айзенхауер веднъж попитал маршала, как войската му преодолява минните полета. Отговорът накарал Айзенхауер да се вцепени: “Когато се оказваме пред минно поле, пехотата атакува така, все едно няма минно поле. Смятаме, че загубите от противопехотни мини са равни на загубите, които бихме понесли от артилерийски огън”. Масираната атака била брилянтния метод на Жуков, без значение на големите загуби.

Напредвайки през гори, форсирайки реки, пресичайки обширните украински равнини, преминавайки през гигантски блата – и всичко това при непрестанни боеве, при нестихващи боеве, през зимните виелици и унищожителния летен зной, Червената армия за две години освобождава половин милион квадратни мили територия, прогонвайки агресора от Съветска Русия. Редом до Жуков са имената на: Конев, Рокосовски, Ватутин, Толбухин, Малиновски, Чуйков, Говоров, Воронов и други – почти всички нямали още 40 години. Едно име на било споменато никога – това на комисаря от тайната полиция Иван Серов, който следвал с хората си победоносната армия на Жуков. Задачата на Серов била да се ликвидират всички антисъветски елементи. (който се пита защо да се ликвидират, да се запознае с историята около ген. Власов, бел.ред.).

 

Последното мощно настъпление към Берлин коствало на Червената армия 1 милион убити и ранени. Жуков пристигнал в завзетата германска столица: лицето му било твърдо и непроницаемо – той отлично разбирал великото дело, което е сторил, но и явно бил радостен, че войната най-накрая свършила. В Берлин Жуков се срещнал с генерал Айзенхауер. В мемоарите си “Червеният поход в Европа” Айзенхауер пише: “Жуков ми направи впечатление на приветлив човек с отлично военно поведение…забелязваше се прекрасно желание за сътрудничество”. Почти всички генерали от съюзниците се отнасяли с Жуков с уважение, но с Айзенхауер го свързвало приятелство. “Това беше истинско лично приятелство”, – пише Айк. Заедно с Жуков той бил на футболен мач на московския стадион “Динамо”, където под виковете на хиляди руснаци сложил ръка на рамото на маршала. Когато обсъждали достойнствата на капитализма и комунизма, Айк не чул нито една дума от Жуков срещу комунистическата система.

По-късно, когато вече бил в Берлин в качеството си на член на Контролния съвет на съюзниците, Жуков си позволил да се отпусне – играл казашки танц пред очите на френския генерал Латр де Тасини, посетил личната зоологическа градина на райхсмаршал Гьоринг… Всяка сутрин яздил, през зимата се пързалял на кънки, гордеел се с физическата си форма. Преди няколко години кореспондентът на New York Herald Tribune Уолтър Кер разказа на читателите си колко трудно се е добрал до каквато и да е информация около личния живот на Жуков. Според думите му, единственият случай, при който той успял поне малко да се приближи до маршала, бил такъв: на една московска улица малко момченце показало на журналиста къща и казало, че в нея живее Жуков с двамата си синове и жена си, “която била по-висока от него”. В Берлин Жуков дръпнал Айзенхауер настрани, запознал го с жена си, застанал редом до нея, показвайки кой е по-висок и казал: “Виждате ли сега какви небивалици публикуват вашите журналисти. Между другото, нямаме синове. Имаме две дъщери”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На официалните мероприятия той с появявал с маршалската си парадна униформа: сини панталони с червени лампази, тъмно-зелена туника и ярко жълт пояс. Под туниката той носел бронзова пластинка, която амортизирала тежестта на многобройните му ордени. Един британски офицер с ужас забелязал, че най-престижния орден маршалът бил закачил на нивото на пъпа. Явно единствените награди, с които Жуков истински се гордеел били трите златни звезди Герой на Съветския Съюз.

В суховатия, честолюбив, но колоритен Жуков все още се забелязвал бившият драгун. Американецът Джеймс Гейвин – самият той тръгнал от редник и стигнал до генерал – отбелязва: “Той имаше сурово лице, което понякога разцъфтяваше в чудесна усмивка. Това е практик, с къси, дебели пръсти и забележителен ум”.

На заседанията на Контролния съвет на съюзниците Жуков стоял невъзмутим като Буда, предоставяйки суетата на “генералите в политиката”. Когато капитанът от парашутните войски на САЩ заповядал да се разстрелят четирима дезертьори-червеноармейци, които ограбили немците в американския сектор в Берлин, Жуков реагирал с твърда протестна нота, но после обяснил: “Не можех да не реагирам. Това е чиста формалност. Интересно ми е откъде вземате такива хора, като този капитан?”

На официалните банкети се разпореждал Вишински. Жуков послушно четял речите си. С нищо не издавал каквото и да е недоволство.

През септември 1945 година Айзенхауер поканил Жуков в САЩ, той се съгласил. Жуков казал, че с него ще пристигнат двата телохранители. Той помолил да бъде съпровождан от сина на Айк, Джон Айзенхауер.

След 1946 г. името на Жуков спряло да се появява в пресата. Той бил изпратен да командва Одески военен окръг.

После започнала войната с Корея. И Жуков, като след размахване на вълшебна пръчица, се появил с Молотов на среща във Варшава, а после, през 1952 г., и на партиен конгрес в Москва. Но той се превърнал в истински фаворит след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. и след ареста на “архикомисаря” Берия. На същия пленум той осъдил Берия и бил избран за член на ЦК на КПСС.

Жуков и колегите му – маршали и генерали – публично обявили лоялността си към новото ръководство. Тази безпрецедентна постъпка показва, че обществото е трябвало да бъде успокоено. Жуков започнал да се появява на официални приеми, отново започнал да общува с американците.

Бил назначен за министър на отбраната. Серов бил назначен за министър на държавна сигурност.

Никой по-добре от Жуков не разбирал, че за да се направи наистина реалистична оценка на Червената армия, трябва да се имат предвид не само нейната материална мощ, но и бойният й дух. Нито една армия в историята не е понасяла такива загуби. Нито една армия не е имала толкова много дезертьори, толкова катастрофални поражения и блестящи победи. Като боен организъм Червената армия била толкова добра, колкото добри били нейните политкомисари. А те, ако съдим по Втората световна война, били способни да постигнат всичко чрез войниците си в името на Родината. Ръководството на Червената армия смятало политкомисарите за “армия в армията” – 7 000 армия, която изнесла на плещите си всички задачи, като охрана на граници, складове и затворнически лагери. В случай на малка война или интервенция тази специална “идеологическа армия” представлявала огромна сила.

Петя Паликрушева

Реклама