“Salon”: Джон Кери призна поражението си

САЩ признават, че са преоценили възможностите си по отношение на Украйна. Връщането към реалността е най-добрия възможен вариант в политиката.

Добре е, че тази важна среща между държавния секретар Джон Кери и руските лидери се състоя в Сочи, на черноморския курорт, където президентът Путин има резиденция.

Кери пристигна в Сочи сутринта, а си тръгна във втората половина на деня, провеждайки преди това три часов разговор със Сергей Лавров, компетентният руски министър на външните работи, а после четири часов с Путин. Извършвайки прости аритметични изчисления, стигнах до извода, че тези седем часа са били най-важните от всички, които бившият сенатор е провеждал в качеството си на представител на американската нация зад граница за цялата му дипломатическа кариера.

Нали никой не е изненадан, че администрацията на Обама, превърнала украинския въпрос в най-опасната конфронтация след края на студената война, вече заявява, че приятелските чувства, сътрудничеството и общите цели са най-важните неща в живота?

Но нещата не са толкова прости, колко изглеждат на пръв поглед.

Продължителният припадък на политическата класа в САЩ във връзка с демонизацията на Путин и Русия бяха скандално детински и на този етап няма признаци авторите им вече да са в пълно съзнание. Възрастни мъже и жени с каменни лица твърдяха, че Путин е Хитлер и т.н… Те насъскаха параноидно настроените поляци – по понятни причини – към всичко, което се отнася до Русия. Получи се нещо като демонстрация на гимнастически игри за подрастващи по време на военни занятия след училище. Американските войници със сините си барети обучават украински войници, а всички заедно приличат на комикс-герои…

Когато последното от тези театрални представления започна през април, настана времето за събуждане на хората, които внимателно следяха случващото се. Всички вече бяха разбрали, че американците са склони да започнат война с друга ядрена държава, за да измъкнат Украйна от нейното минало и да я пресадят в неолибералния парник за държавите-клиенти, обречени на мизерия, защото корумпираните им лидери са готови да изрежат народа от историята му.

От друга страна, не е необходимо да си гений, за да предвидиш следващите събития. Тук ние отдавна предсказвахме – няколко седмици след култивирания от американците държавен преврат в Киев миналата година – че администрацията на Обама в даден момент ще бъде принудена да отстъпи, при това преди нещата в Украйна да са стигнали до финалната права.

Няма човек, който да е очаквал друг резултат. Човек никога не бива да тегли следните карти и да се надява да спечели с тях: фундаментални пропуски, безразличие към историята и дипломатическо дебелоочие. Тъкмо затова Кери бе изпратен в Сочи миналата седмица.

“Всичко това ми се струва познато. Така би постъпил Хитлер през 1930-та година”, – каза Хилъри Клинтън по повод политиката на Путин към Украйна месец след държавния преврат там.

Нямате търпение да разберете какво казва сега Хилъри за посещението на Кери в Сочи, нали?

А може би нямате търпение да чуете от нея и друго: как тя, в случай на победа на изборите, ще общува с Путин?

Просто изгарям от любопитство и аз.

Нека да пренебрегнем твърденията на Клинтън, че Кери е умитворител, още преди тя да ги е изказала. Защото не става дума за никакво умиротворяване. А завръщането на Кери към реалността – това вече е друга история.

Както вече казах, най-доброто, което могат да направят сега американските дипломати, е да признаят погрешната ни стратегия по отношение на външния свят.

Косвено Кери точно това и направи по време на един от най-важните театри в американската външна политика.

Що за реалност е тази, към която се завърна Кери?

Източниците ми от Москва съобщават, че 80 % от разговорите са били на тема иранската ядрена програма. Да погледнем малко назад: Кери и Обама успяха в едно – възобновиха отношенията с Куба, но този упех е изключение. Освен него, те направиха цяла поредица от хаотични провали и успехи (например, възстановяване на диктатурата в Египет), за случилото се там трябва да кажем, че щеше да е по-добре, ако се бяха провалили и там.

Да погледнем сега напред: Кери и Обама – и двамата амбициозни по отношение на “наследството” си – имат на разположение 18 месеца, за да свършат нещо полезно.

Кери трябва да се заеме с прокарването на реалистична позиция към Иран. Лавров твърде ефективно съдейства за преодоляване на разрива между Иран и членовете от преговарящата група 5+1, в която влизат САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Китай и Германия. Съвсем неотдавна руският министър на външните работи убеди Техеран да преразгледа (за втори път) възможността да изпрати запасите от уран в Русия и да реимпортне това, което е необходимо за неговото мирно използване. Тези предложения понастоящем са на масата на преговорите и могат да са от решаващо значение, защото 30 юни наближава – крайният срок за подписване на споразумението.

Ако погледнем отношенията между Русия и Иран в по-широк план, трябва да имаме предвид, че те са с 250 години по-стари от самите Съединени Щати, а и са наситени с постоянни колебания. Днес тези колебания се намират в положителна фаза, а ако вземем всички членове на групата 5+1, то в ръцете на Русия са повечето от ключовете към замъка.

– същото се отнася и до Сирия. Москва подкрепя Дамаск от 1940-та година и е подписала с него пакт за ненападение през 1950 г. Отчитайки това, силно очевидно беше безсилието на Америка в сирийската криза след започналите през септември миналата година бомбардировки. Също толкова очевидна е вече и общата кауза между Вашингтон и Дамаск, затова Кери от март повтар това, което доскоро беше непроизносимо: дойде време да се говори с Асад. Но няма смисъл да се говори с Асад, ако не се говори с Москва.

Да не забравяме, че за пореден път именно Лавров измъкна Обама и Кери от трудното политическо положение през септември 2013 г., месец след газовата атака в Дамаск, която администрацията веднага и необосновано приписа на Асад. “Червената линия” на Обама много бързо го подтиква към начало на бомбардировките, но Лавров успя да убеди Асад да се откаже от запасите си от химическо оръжие.

• Украйна е като Сирия. Тя получи 10 % от времето на Кери в Сочи. Бих казал, че и повече, но такива данни постъпиха от източника ми в Москва. Сред множеството въпроси, които Кери е засегнал в Сочи, новата позиция на САЩ, може да се нарече капитулация или молба за сътрудничество.

Читателите могат да си спомнят стремителния ход на събитията в началото на тази година. Когато на 1 февруари започна поредната нова седмица, администрацията чрез статия във вестник New York Times – а това издание е като дъска за обяви – даде да се разбере, че има намерение да въоръжи киевския режим. На следващия ден беше заявено, че Кери заминава в Украйна, където в четвъртък има срещи. Темата на срещите беше очевидна.

В сряда същата седмица започнаха да се случват интересни събития. Канцлерът Меркел позвъни на френския президент Оланд и го покани спешно да заминат за Киев. Ето затова е интересно: тези тримата се оказаха в един и същи ден в Киев, водеха преговори с едно и също правителство, но не се срещнаха помежду си. После всички тримата тръгнаха за Москва – отново поотделно.

Всичко това, което последва, беше следствие от събитията тази седмица. Меркел, Оланд и Путин организираха нов рунд преговори за прекратяване на огъня между украинците – в Минск, където на 11 февруари бе сключено споразумението Минск-II. Всичко беше направено бързо, а това говори много. Споразумението Минск-II е крехко, но е база за преговори за прекратяване на конфликта.

Американците бяха изключени от минския процес – отказаха им го от воле. Харесва ми фразата, която видях в понеделник в New York Times: ”Русия, Германия и Франция отрано дадоха да се разбере, че не им харесва появата на американците на масата на преговорите”. Това ми напомня на Хирохито, който обяви в миналото капитулацията по японското радио така: “Войната не се случи заради нас”.

Тлеещата конфронтация между европейците и американците беше готова да избухне с ярък пламък. Допускането, че американското оръжие може да започне да пристига в Украйна, застави Меркел и Оланд зад гърба на Вашингтон да кажат: “Край. Спрете. Не сме с вас. Решихме да преговаряме, но не с помощта на ракети”.

В Сочи станахме свидетели на признанията на Кери, че Вашингтон е изгубил в Украйна: никой вече не иска да подкрепя никого, когато Вашингтон агитира за война, никой няма намерение да участва в постоянно изостряща се конфронтация с Москва и – обърнете на това особено внимание – никой повече дори и не се напъва да вярва и признава, че правителството на Порошенко е нещо друго, а не нов набор от некомпетентни корупционери.

Можеше ли в такъв момент американският дипломат да се насочи към друго място, а не към черноморските плажове?

• Четвъртата реалност. Ръководителите на ЕС имат намерение да се срещнат следващия месец за обсъждане на въпроса, следва ли да продължат санкциите към Русия или да се откажат от тях – срокът на действието им изтича през юли. На базата на данните, получени от източници в Европа, мога да кажа, че шест члена на ЕС ще са против продължаването на санкциите и че Германия може да стане седмата държава. Доколкото за продължаването на санкциите се изисква единодушие, изходът от предстоящото обсъждане е достатъчно ясен.
• Както беше отбелязано в началото на тази година, прекалено напористата стратегия на Вашингтон по отношение на Русия съдържаше в себе си рискове по няколко точки: разрив между Европа и Русия или разрив между Америка и Европа. Според мен, нарастващият риск от трансатлантически мащаб е още един фактор, повлиял върху пътуването на Кери миналата седмица.
• И последно, но, вероятно, първо по значимост. При оптимален вариант може да се предполага, че администрацията на Обама е усвоила най-важния урок във външната си политика. За целта е достатъчно да се цитират думите на Стивън Коен, специалист по Русия.

“Пътят към американската национална сигурност отново минава през Москва”, – каза Коен, а убедеността му се базира на многогодишния опит. – Няма нито един въпрос от регионалната или международната безопасност, който би могъл да бъде решен без пълното сътрудничество с който и да е ръководител в Кремъл – точка, към нея не може да се добави нищо. Кажете предпочитанията си: говорим за Близкия Изток, говорим за Афганистан, говорим за енергетика, говорим за климат, говорим за неразпространение на ядрените оръжия, за тероризма, за свалените в небето самолети, за братята-терористи в Бостън”.

Съмненията ми по отношение на добрия резултат се състоят в това, че той е малко вероятен. За да се извлекат уроци от грешките, трябва първо да се признае, че американските политици  рядко правят грешки и така изпускат възможността да извлекат уроци от грешките. Пътешествието на Кери е свързано с цяла поредица от провали, но, както обикновено, той го представя като успешен резултат от успешна стратегия. Точно така и ще прочетете във вестниците, уверявам ви.

Очаква ни още по-интересна хореография. Кери беше в Сочи във вторник миналата седмица. Внушаващата страх Виктория Нюланд, помощник на държавния секретар за Европа, посети Киев в петък. Там, а после в Москва, Нюланд в един момент дори направи заблуждаващо изявление, че – между другото – тя и Кери “напълно са привърженици на имплементацията на Минските споразумения” (имплементира – 1) изпълнение, осъществяване, превръщане в живо дело, 2) внедряване, бел. ред.).

Много абсурдно изявление. Само американците, докарани до лудост от средствата за масова информация, могат сериозно да повярват на нещо подобно. Американците бяха държани не просто далече от решенията, които се вземаха в Минск. Нюланд и нейният шеф активно се опитаха да попречат на минските споразумения веднага след тяхното подписване.

Помните ли, когато Александър Хейг в Белия дом, след като Рейгън беше ранен през 1981 г., каза: “Тук главният съм аз!” Е, Виктория Нюланд може би още тропосва между Киев и Москва, докато ние тук си обсъждаме. Тя се опитва да догони останалите, макар да твърди, че е начело. В действителност тя бе оставена зад министри и дипломати, които имат много по-важна работа от провокирането на конфронтации.

Предстои ни да видим докъде ще ни доведе този неотдавнашен американски завой. Вярвам на Кери. Но не очаквам от него някакви невероятно творчески и новаторски опити по отношение на американската стратегия в Близкия Изток, в Украйна или по отношение връзките на Вашингтон с Москва. Той потвърди провала, без да го признае.

Така се случва поради силата на обстоятелствата, но и поради още нещо.

А и това още не е всичко, но е значително повече от нищо.

Патрик Смит – автор на книгата “Американците след американския век”. Ръководител на кореспондентски пункт на вестник International Herald Tribune в Хонконг, после работи в Токио от 1985 г. до 1992 г. Автор на още четири книги, а статиите му често се публикуват в издания като New York Times, The Nation, The Washington Quarterly и в други.

Петя Паликрушева