Кейнсианският капитализъм и революцията през 1968 година

1968 година, Стачка на френската киноиндустрия

Първа част

Следвоенните 30 години от развитието на капитализма са наричани от неговите идеолози “златен век”, век на преуспяване и безгрижен живот в “държавата на всеобщото благоденствие”. И макар “златният век” и да бил географски строго ограничен в рамките на водещите държави в Европа и Северна Америка, а останалата част на света да има всички основания да нарече този век по друг, при това брутален начин, то така и или иначе “социалната държава” става факт. Разбира се, тя не притежава всички тези достойнства, които й приписват нейните апологети. Но това, което реално сработва в западния свят от края на Втората световна война до средата на 70-те години, трябва да бъде признато.

Трябва да бъдат признати и причините за краха на “социалната държава” през 70-те години. А причините не произтичат от злото дело на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, а са продукт от развитието на вътрешните противоречия в кейнсианската икономика.

Единственият вариант тези противоречия да бъдат разрешени, т.е. да не бъдат толкова яростно разрушителни, при това в рамките на самия капитализъм, бил неолиберализмът.

Икономическият бум през 1945-1973 г.

Новият икономически ред, под чийто знак преминало кейнсианското десетилетие, в значителна степен станал факт в резултат на пренасянето на конвейерните технологии, развити от американския капитализъм още през 1920-те години, в Европа. По-рано Европа се обграждала от тази по-висока производителност чрез протекционистки бариери. Били снети вътрешните прегради за движение на капитала и стоките в самата Европа. Създаването на “общия пазар” започнало със свалянето на граничните бариери за продукцията във въглищната и стоманолеярната промишленост, която пораждала борбата за Рурския басейн между Франция и Германия. По-късно граничните бариери били снети и за продукцията в други отрасли.

Тези трансформации положили основата на новия икономически ръст, на истинския капиталистически бум, който се наблюдава от 1945 до 1973 години.

Не е трудно да се забележи, че периодът съвпада с А-фазата от дългия капиталистически цикъл, чиято характерна особеност е бърз ръст на капитализма. Средногодишният ръст на 16-те водещи европейски капиталистически държави е такъв:

1900-1913 г- 2.9 %,

1913-1950 – 2 %

1950-1973 г. – 4.9 %.

Ръстът на производителността на труда в същите години е съответно 1.8 %, 1.9 % и 4.5 %.

Фактът, че този ръст бил предизвикан най-вече от експорта на прогресивните технологии, създадени в САЩ, се доказва от цифрите: от 1913 до 1973 г. производителността на труда расте в САЩ с 2.4 % за година. В същото време в Германия тя расте с 1 % за година от 1913 до 1950 г. и с 5 % през периода 1950-1973 години. Във Великобритания цифрите са съответно 1.6 и 3.2 %, в Япония са 1.7 и 7.6 %, а в Италия – 1.7 и 5.5 %.

Но технологичното усъвършенстване няма как да функционира ефективно без съответните промени в икономическата структура, в производствените отношения. “Конвейерният” капитализъм е извънредна мярка за спасение от кризата, която била налице през 1930 години, но вече преобразена от извънредна мярка в НОРМА.

Капитализъм, подпрян на “левия крак”

Там, където войната не довела до социална революция, тя подтикнала и принудила управляващата класа към провеждането на социални реформи. Кейнсианският модел започнал да работи, опирайки се не само на военно-промишления комплекс (макар тази съставляваща да останала най-важната за капитализма), но и върху социалната сфера.

“Социалната държава” не била доброволен акт от страна на разкаялите се милиардери, тя била построена под натиск: външен (наличието на СССР и социалистическия лагер) и вътрешен (ръст на работническото движение). Но да се строи “социална държава” с ръцете на ултрадесни политици, които така и не били мръднали от властта още от 1930-те години, било невъзможно. Капитализмът бил принуден да се опре на “левия крак” – по цяла Европа на власт идват социал-реформистки партии. Те дошли на власт не в резултат на революции. Били призовани от самия капитал: в САЩ във властта ги включва самият Рузвелт, във Великобритания капиталистите разрешават на Лейбъристката партия да направи правителство, във Франция реформистките рецепти на левите реализира самият де Гол, който включва в правителството си леви от различен калибър, включително и комунисти, в Западна Германия “левите” мероприятия започват още от окупационната власт.

Независимо от факта, че реформаторските мерки се провеждали от леви партии, те така и не се превърнали в антикапиталистически.

Случило се точно обратното – реформите, такива като национализацията на британската железопътна мрежа, били изискани от самото ниво на развитие на производството и концентрацията на капитала, достигнати по онова време. Транснационалните корпорации тъкмо се зараждали, те съществували само в търговската и отчасти във финансовата, но не и в производствената сфера. Т.е., да се организира производството върху АДЕКВАТНА на тази висока концентрация на капитала степен, можело да се случи само с помощта на държавата. В това е икономическият смисъл на “социал-демократическия” капитализъм с неговото държавно регулиране.

В началото на 1950-те години левите партии, които изпълнили задачата си за демократичното реформиране на капитализма, били изгонени от правителствата. Във Великобритания, Франция и Италия това се случило чрез организирано поражение на изборите, в Германия чрез предаването на властта от окупационната на гражданската администрация, в САЩ, където в периода на управление на Рузвелт левите били фактически част от широката демократична коалиция, започнал “маккартизмът” и “ловът на вещици”. Но резултатите от реформите, проведени от “левите”, били запазени.

Самите реформи имали двойнствен характер: от една страна, те демократизирали обществото и вдигнали жизненото равнище на масите, а от друга – помагали на капитализма да оцелее и да натрупа ресурси за контрареформи.

Революционен подем и спадове

Революцията от 1945-1949 години затихнала. Тя завоювала за социализма гигантско пространство от Елба до Дунава и от Янцзъ до Меконг, а това означавало, че периферните области на световния капитализъм били радикално намалени.

Но Революцията не успяла да пипне “сърцето” на капитализма – Северна Америка, Западна Европа и Япония.

Общата закономерност на революционната динамика се проявила и сега: революционните сътресения в “центъра” на световната система били възможни само в периода на върховен подем на революционната вълна (както през 1916-1921 , 1944-1949, 1968-1974 години). В период на СПАД революцията ставала факт обикновено само в ПЕРИФЕРИЯТА на капиталистическата система.

Тази закономерност не е някакво “тайнствено” откритие. За същата закономерност пише Карл Маркс:

“В краищата на буржоазния организъм насилствените сътресения по естествен път ще се случват по-рано, отколкото в неговото сърце, където възможностите за реакция на капитала са по-големи”.

В монополистическият стадий от развитието на капитализма тази закономерност придобива конкретно исторически особености, изследвани от Ленин. В империалистическата система, пише той,

“е по-лесно да се започне движение в тези държави, които не спадат към екплоатиращите страни, които имат възможност по-лесно да грабят и подкупват върхушката на собствените си работници”.

Историята донякъде опровергава лявата теза от началото на XX век, че революцията ще се случи там, където капитализмът е най-силно развит и където има най-многобройна работническа класа. В периода на революционен отлив капитализмът успешно експортира противоречията в периферията на световната система, което Ленин описва чрез теорията си за “слабото звено” на империализма.

Затова след отлива на революционната вълна от 1916-1921 години, революции се случват само в перифериите и полуперифериите – в Китай през 1925-1927, в Куба през 1933, в Испания през 1936-1939 г. След отлива на революционната вълна от 1944-1949 години революциите преминават към периферията. През 1952 година левите офицери под ръководството на Гамал Абдел Насер вземат властта в Египет и национализират Суецкия канал. В същата година избухва революция в Боливия. По време на дългата война през 1954-1962 година Фронтът за национално освобождение начело с Ахмед Бен Бела прогонва френските колонизатори и взема властта в Алжир. През 1963 година арабските националисти идват на власт в Сирия и Ирак.

Деколонизацията и формирането на “третия свят”, “империализъм без колонии”

Между 1950-1960-те години се случва деколонизацията на голяма част от Африка. Преди това, през 1948 година Индия получава независимостта си, а преди нея – Индонезия. Появяват се огромен брой независими държави, на които е съдено да съставят т.нар. “трети свят”: придобиването на независимост не превръща бившите колонии в подобия на страните-метрополии. Точно обратното, пропастта между грабители и ограбвани продължава да се увеличава.

Защо се случва това?

Защото функцията на капитализма не се ограничава само с насилственото ограбване на колониите. Военно-политическото подчинение служи само за “отваряне на пазарите” на колониалните държави, разрушаване на традиционната икономика и за експанзия на стоките и капиталите от страна на метрополиите. Страните, които вече били в числото на световната капиталистическа система, можели безболезнено да бъдат освободени от политическата си обвързаност с “великите държави” – те и без това вече били в икономическа зависимост, плътно омотани в мрежа от търговски и финансови връзки. Колониализмът бил заменен с неоколониализъм.

Деколонизацията се харесвала дори на империалистическите държави, а особено много на САЩ. За САЩ деколонизацията откривала вратите към пазарите на бившите колониални страни, които по-рано монополно владеели англичаните и французите. Системата на експорт на капитал без пряк военно-административен контрол се оказала дори по-ефективна. Особено ефективен новият “империализъм без колонии” бил за Съединените американски щати. Печалбата от външни инвестиции за САЩ нараснала с 10 % за 1950 година и с 22 % за 1964 г.

Неоимпериализмът и проблемът “център” и “периферия”

Защо се случило така, че държавите, получили политическа независимост, си оставали под икономическото господство на империализма?

Първо, страните от “центъра” ползвали собственото си техническо превъзходство. Този факт също е забелязан и описан от Карл Маркс в “Капитала”:

“Капиталите, вложени във външна търговия, могат да дават по-висок процент печалба, защото, първо, тук става дума за конкуренцията на стоки, които се произвеждат в други страни при по-благоприятни условия за производство, защото по-развитата държава продава стоките си над тяхната стойност, макар и по-евтино от конкуриращите държави…Точно така, както фабрикантът, прилагаш ново изобретение преди то да бъде масово разпространено, продава по-евтино от своите конкуренти и все пак над индивидуалната стойност своите стоки, т.е. сравнително по-високата производителна сила на използвания труд се превръща в добавен труд. Точно така и се реализира печалбата”.

Ръстът на производителността на труда била по-висока в държавите от империалистическия център. Данни за средната добавена стойност в промишлеността показват, че колкото са по-големи вложенията, толкова по-голяма е печалбата. Да, ще срещнете нелепици от рода на тезата за т.нар. “изравняване” в развитието на света. Истината е, че липсва каквото и да е изравняване – пропастта била запазена и дори се увеличавала. Да, има места, където отделни високотехнологични производства са създадени в региони с евтина работна сила, но като цяло производителността на труда растяла бързо в богатите държави. Само там.

Второ, в зависимите и неоколониалните държави, където се съхранили докапиталистическите форми на стопанство, имало най-голяма експлоатация на труда. Това също било известно на Карл Маркс:

“Що се отнася до капиталите, вложени в колониите и т.н, то те дават по-висок процент на печалба, защото там, вследствие на ниското ниво на развитие, процентът на печалба винаги е по-голям, а във връзка с използването на робите и т.н., е по-висока и експлотацията на труда”.

Разрушаването на тези докапиталистически отношения ражда още и още капитал. Голяма част от него засяда в капиталистическите центрове, но и пролетаризира населението в зависимите държави чрез засилване на конкуренцията в пазара на труда, понижавайки по този начин ниската цена на работната сила.

Трето, в рамките на световната капиталистическа система имало центрове на могъщо натрупване на капитали. Те не били много, а и не трябвало да бъдат много. Затова, провеждайки, често успешно, индустриализация, развивайки високите технологии, държавите от “третия свят” и страните, зависими от капитализма, си останали както преди изоставащи. Привличайки капитал, те трябвало едновременно да създадат условия за неговото “оттичане”, защото никой няма да започне да влага, ако не може да вземе после печалбата. А капиталът се стичал в държавите метрополии. Така страните от “третия свят” попаднали в перманентно “догонване” без възможности да догонят която и да е от големите капиталистически страни.

Ролята на центровете за натрупване на капитали се засилвала. В страните от “центъра”се базирали болшинството транснационални корпорации, тук живеели техните собственици, тук били разположени офисите им, оттук се осъществявал висшият мениджмънт. Голяма част от световните инвестиции тръгвали от страните от “центъра”.

1968-1975: третата вълна на световната революция

В периода от 1968 до 1975 години преминава третата вълна от световната революция. Така започва Б-фазата в цикъла. В страните от периферията и в страните от центъра на световната капиталистическа система революционните ситуации имат различен вид, но всички са следствие от една и съща криза, от един и същ процес.

В периферията на световния капитализъм местната буржоазия, получавайки политическа независимост, се интегрира в световната система, подчинявайки се на империалистическия капитал. Така националната буржоазия губи своята революционност. През 1965 година е извършен контрареволюционен преврат в Индонезия, по време на който са убити над един милион комунисти и заподозрени в симпатии към комунизма. Революционните буржоазни и дребнобуржоазни лидери, такива като Кваме Нкрума в Гана, Патрис Лумумба в Конго, Хакобо Арбенс Гусман в Гватемала са отстранени от властта. В Египет властта преминава от Насер в проимпериалистическия политик Ануар Садат. Индийският национален конгрес, който така и не довежда до края аграрната реформа, прави все по-големи и по-големи отстъпки пред американския и британския капитал. Постепенно се минимализират постиженията на боливарската революция от 1952 година. През 1958 година е извършен военният преврат на Айюб Хан в Пакистан. В Ирак на власт идва дясното крило на партия БААС. В Бразилия през 1964 година се засилва дясната военна диктатура.

Колкото по-бързо националната буржоазия преминава на контрареволюционни позиции, към съюз с империалистите, толкова по-бързо и мощно расте работническото и комунистическо движение.

Т.е. само тези революции, които поставят въпроса за ликвидиране на капитализма въобще, дават възможност за бъдещо измъкване от хомота на зависимостта. Такава била кубинската революция от 1959 година, която буквално за броени месеци от буржоазно-демократическа се превръща в социалистическа. Неоколониалната зависимост, срещу която болшинството национални буржоазии в разглеждания период вече мълчат, дава основание на левите революционни движения от “третия свят” сериозно да критикува националната буржоазия и да я изобличават като национален предател.

Следва продължение

Петя Паликрушева