В Турция е налице кемалистка реакция срещу ислямизма и неоосманизма. Исканията, издигнати от протестиращите, имат антиислямистки характер, и това отличава събитията в Истанбул от „арабската пролет“
Както се казва, нищо не предвещаваше бедата. Икономическият подем на Турция й позволяваше отвисоко да гледа към ЕС, който преживява недобри времена, но все още не желае да присъедини южната държава в редиците си.
Умереният ислямизъм в съчетание с неоосманизма, вероятно, създаваше мощна, но съвсем не екстремистка идеологическа база за властта на министър-председателя Ердоган, смятащ се за продължител делото на Сюлейман Великолепни. И тъкмо затова той се стремеше да забрани чрез съда сериала „Великолепният век“, доколкото, според премиера, в него има неправилна трактовка на образа на същия този султан, пресъздаден не като войн, а като участник в харемни интриги. Ердоган наложи силната си ръка над съдебната система в страната, в резултат на което той се превърна в негова маша и проводник, което предизвика нарастващо недоволство сред всички социални класи в обществото там.
В резултат на случилото се, в редиците на демонстрантите се появи Халит Ергенч, изпълняващ ролята на Сюлейман. И тук не ставаше дума за лична обида, появила се в резултат на разминаване в трактовката на образа на султана. На улиците на турските градове излязоха представители на всички творчески професии, протестиращи както против свиването на финансирането в областта на културата и изкуствата, така и против постепенната, стъпка по стъпка, ислямизация на интелектуалния и ежедневен живот в страната. „Училища, а не джамии“ – това е един от лозунгите на протестиращите. А има и още: „Бира, а не айрян. Свобода на словото, а не затвор. Демокрация, а не фашизъм. Турция, а не Дубай“.
Първоначално се появиха не твърде компетентни коментари, в които се казваше, че протестът се организирал от ислямисти. Но когато протестиращите взеха решение да отстранят цялата политическа символика с изключение на националните флагове и портретите на Ататюрк, стана ясно, че в Турция е започнала кемалистка реакция против ислямизма и неоосманизма. Исканията за оставка на Ердоган и прекратяване налагането на закони, обричащи на битовата ислямизация (ограничаване продажбата на алкохол, регламентация на поведението на мъжете и жените на публични места и пр.), наложиха извода, че протестното движение има антиислямистки харектер, което коренно различава Турция от страните, които преживяха арабската пролет.
Общото с арабската пролет е наличието на социални искания. До преди протестите властта в Турция обясняваше ситуацията в страната с натиск от страна на превратаджийски настроени военни. Както е известно, Ердоган нанесе удар по статуса на армията и военните, определен в конституцията на Ататюрк, който бе отредил на въоръжените сили ролята на гарант за светското развитие на страната. Той съумя да създаде мощни, предани на властта полицейски сили. Но появата на социални искания от страна на протеста свидетелства, че на базата само на идеология не може да се строи трайна политика.
Какъвто и обрат да придобият протестите в Турция в близко време и в дългосрочен период, вече е очеваден изводът, че турското общество е разбито. И декемализацията на обществено-политическото устройство на страната среща сериозна съпротива.
