Една от причините за финансово-икономическата криза е разпределението на печалбите на капитала и доходите от трудова дейност след Втората световна война.
Конфликтът между труда и капитала, за който пише Карл Маркс, считайки го за централна нишка в човешката история (“историята на човечеството е история на класовата борба”), спря да се обсъжда при анализа на съвременните кризи.
Вместо този основополагащ сблъсък (между труда и капитала), понастоящем се анализира само един от сегментите на капитала, финансовия капитал, а конфликтът между труда и капитала като цяло (а не само съставната му част – финансовия капитал) изчезна от анализите.
Но данните продължават да показват важността на отношенията между труда и капитала при зараждането на финансово-икономическите кризи сега и в миналото.
В периода между края на Втората световна война и 70-те години (т.нар. “златна ера” на капитализма), общественият договор между света на труда и света на капитала (в съответствие с който първият се съгласява с частната собственост върху средствата за производство в замяна на повишаване на работната заплата (при условие да се повиши производителността на труда и да се построи държавата на благоденствието) доведе до значително увеличение доходите на работниците, които достигнаха максимума си през 70-те години.
Делът на заплатата (като компенсация за работника) в националния доход достигна рекордни показатели. В 15-те държави, които впоследствие образуваха ЕС (най-силно развитите икономики в Европа), този дял беше 72.9 %.
В Германия – 70.4 %, във Франция – 74.3 %, в Италия – 72.2 %, във Великобритания – 74.3 %, в Испания – 72.4 %. В САЩ – 69.9 % (даните са от Еврокомисията, 2011 г.).
Това предизвика съответната реакция от света на капитала.
Политиката на Рейгън и Маргарет Татчър беше насочена към увеличаване доходите на капитала, размивайки и отслабвайки по този начин гореописания обществен договор.
Тази политика доведе до преразпределение на доходите в полза на капитала и за сметка доходите от трудовата дейност.
В резултат на горепосочената политика, делът на работните заплати започна да спада.
През 2012 г. в Германия делът на трудовите доходи спадна до 65.2 %. Същото се случи и с всички големи европейски държави.
От своя страна понижаването на доходите от трудова дейност създаде дефицит при търсенето на стоки и услуги от страна на обикновените хора.
Но този дефицит дойде незабелязано и бе следствие от редица обстоятелства.
Започна да става масово явление огромната задлъжнялост на семействата и предприятията, което вървеше като паралелен процес заедно с понижаването на трудовите доходи.
Тази задлъжнялост способства за въвеждане на еврото, в резултат на което се появи тенденция за обединяване на банковите интереси на страните от еврозоната и Германия.
Замяната на германската марка с еврото доведе до “германизация” на всички банкови операции. Цената на парите никога не е била толкова ниска, създавайки по този начин огромната задлъжнялост, в която се оказа изведнъж Испания.
Докато в държавния сектор се наблюдаваше профицит, в частния се появи огромен дефицит, който се промъкна незабелязано заради огромната задлъжнялост вследствие от понижаването на доходите от трудова дейност.
Това се случи с всички държави от еврозоната.
От друга страна, завишаването на печалбата от спекулативна дейност за сметка на производствената обяснява повишения риск и финансовата нестабилност, появата на финансови балони, в това число и ипотечни такива.
Когато ипотечните балони се спукаха най-вече в САЩ, възникна усещането, че финансовата криза е започнала в САЩ и ще се разпростре само в тази страна. Но никой не разбра, че европейските банки, по-точно немските, бяха толкова тясно свързани с американските, че започналата в САЩ финансова криза незабавно удари по европейския финансов капитал и най-напред по немския.
Немските банки трябваше да бъдат спасявани с държавни средства, включително със средства от Централната банка на САЩ и Федералния резерв.
Испанските банки бяха принудени да молят за помощ. А това означаваше спасяване на немския финансов капитал, който бе вложил в Испания почти 200 милиарда долара, които понастоящем се опитва да си върне, оказвайки помощ на испанските банки.
Както е видно от последните данни, тази помощ в края на краищата ще бъде платена от испанските държавни фондове – т.е. от джоба на всеки испанец.
Преразпределението на доходите в полза на капитала и за сметка на трудещите се доведе до острия дефицит на търсенето (като следствие от икономическата криза) и до стремителния ръст на задлъжнялостта и спекулативната активност (като следствие от финансовата криза).
Конфликтът между труда и капитала играе ключова роля при възникването и повторението на световните кризи, доказвайки правотата на Карл Маркс.
Автор: Висенс Наваро
Превод и редакция: Петя Паликрушева
Светът днес 
Всичко започва ето тук:
„…общественият договор между света на труда и света на капитала, в съответствие с който първият се съгласява с частната собственост върху средствата за производство в замяна на повишаване на работната заплата (при условие да се повиши производителността на труда и да се построи държавата на благоденствието)…“
Такъв „обществен договор“ никога не е бил сключван. Различни сили с различни интереси са се борили – някои са надделели, други са отстъпили. Този процес е винаги задкулисен. В обществото (във всеки случай, в западното) нещата се случват без да бъдат обсъждани и без обществен консенсус. Без ясно договаряне на страните – декларативно, публично и обвързващо.
Как се пише конституция? Как се приема? Ами, много просто – налага се на народа. Една клика от „мъдри“ идеолози просто я съставя и я налага. Никой не проучва настроенията на народа, не се допитва до него и т.н. и др.под. А как може при това положение да се говори за някакъв „обществен договор“?…
На практика просто се пропагандира. Чрез медиите и други канали за масово внушение в съзнанието на хората се натрапват и се внедряват някакви идеологеми, с които те постепенно свикват. Не ги подлагат на съмнение, просто вярват в тях. И много лесно се съгласяват, когато им бъде сервиран неизгоден „договор“. Еле пък, „обществен“.
Цялата работа е в идеологемите. А откъде идват те? Те идват от мирогледа и философията, които са в дадения момент масови в дадено общество.
А мирогледът и философията се коренят духовността на традиционната, най-масова религия. Даже не е нужно тази религия да бъде много жива и активна – традицията, културата, мирогледните стереотипи, която е създала, винаги живеят по-дълго от нея самата.
Така, че конфликтът „труд-капитал“ е само един проблем, разкрит от един конкретен разрез на обществените отношения. Но обществените отношения могат да бъдат разрязани и в друга плоскост и да бъдат открити и други, не по-малко фундаментални проблеми. И други противоречия, освен класовите.
Бедата на марксистите е, че те, като всички фанатични фундаменталисти, имат крайно ограничен мироглед. И те се втренчват само в едно дадено нещо. После го обявяват за единствената, пълна, изчерпателна и неоспорима истина, обясняваща всичко на света. И фанатично строят върху него цялата си философия, идеология и политика. В случая, освен класовата гледна точка върху обществото те не знаят и не искат да знаят абсолютно никаква друга. Тази им стига, те си я считат за 100% изчерпателна и обясняваща всичко. Достатъчна за всичко… Освен нея, в света няма нищо – кръгла нула. „Историята на човечеството е история на класовата борба“ – ето, точно това имам предвид. (Глупост на квадрат. Чудя се, как един уж умен човек е могъл да изръси подобно нещо.) Историята на човечеството е И ТОВА, но всъщност е много повече от това.
Може да отидем и по-далеч. Класовата борба е само СЛЕДСТВИЕ. Ако искате да построите по-доброто общество, не можете да започнете от средата. Трябва да изчовъркате проблема до самия му корен, или поне, да изкопаете максимално близо до връхчетата на корена.
Материалното е следствие от духовното. Марксистите със снизхождение говорят за „надстройката“, която била обусловена от „базата“. Защото са материалисти – т.е., философски ограничени хора. Не душевното зависи от материалното, а обратното – материалните (производствените) отношения зависят от душевните. (За духовност изобщо да не говорим – при марксистите тя „не съществува“ по принцип…) Всъщност, всичко при марксистите е нагоре с краката. Ето какво чета по рефератите: „Идеите, моралните принципи, политическите и другите социални институции (партии, организации и др.) се формират под непосредственото въздействие на производствените отношения“.
Невярно! Точно обратното! Производствените отношения се формират под въздействието на идеите и мирогледните принципи. Не духовността е продукт на класата (лъжа!), а обратното – класата е продукт на духовността. (Или на привидната липса на духовност, което е същото.)
Защото единственото идеално и реално съществуващо безкласово общество е било в първите християнски общини – при първите апостоли и техните последователи. Те са станали безкласова общност, защото са имали духовни мотиви, а не обратното – някак си от само себе си, по неизвестни съображения, първо били станали безкласова общност, а после си измислили религия, която по „духовен“ път да оправдава социалния им експеримент.
А нали точно това твърдят марксистите – че уж класовите експлоататори си били измисляли религиите, за да утвърдят своята система за експлоатация. Не! – всъщност, те разрушават една истинска, добра духовност, която е била в основата на други, безкласови отношения. И я подменят със своята, отровна и измамна духовност. (На която те са именно първите жертви, но съвсем не те са я създали.) И точно това доказва, че духовността е първична, а не производствените отношения. Класите са продукт на духовността, а не обратното.
Хората стават капиталисти, или пък приемат да бачкат за капиталистите, защото имат вграден порочен мироглед, егоистични стремежи, неправилна ценностна система. А това е така не просто защото са лошо възпитани. Някои проблеми са даже биологично вградени в хората, на инстинктивно ниво. И с тези неща трябва да се води борба още от люлката. Но трябва да се знае какво се цели, да има ясна методика. НАУЧНО трябва да се работи над човека, за да стане по-различен – евентуално, по-добър. Единицата прави общото, обществото се състои от човеци. Ако не работите с човеците, как ще промените обществото? А как точно смятате да работите с човеците – какво искате да направите от тях?
Ето, днес на запад работят усилено. Трансформират обществото, променят общественото съзнание. Променят мирогледа и ценностите на всеки отделен човек, а оттам – и на обществото като цяло. Ясно е какво искат да постигнат. „Господарите на света“ няма как да внедрят още по-мракобесен обществен строй (глобал-фашизъм), ако първо не подготвят съзнанията за него. За да го приемат хората, когато им бъде сервиран. И да си мислят, и да дрънкат насам-натам, че уж били сключили с някого някакъв си „обществен договор“…